Такива родители осъждат лошото държание, което се явява в резултат на тяхната отстъпчивост, и вътрешно се ядосват, но не знаят как да постъпят.

Това тревожи и детето. У него се поражда чувство на вина и страх, то става по-лошо, по-капризно. Например, ако на бебето се харесва да стои будно до късно през нощта и майка му се бои да го лиши от това удоволствие, то може с месеци да я тероризира, принуждавайки я да го носи на ръце с часове.

При това тя не може да не изпита чувство на неприязън. Но ако майката бъде насърчена и прояви твърдост, всичко ще се нормализира учудващо бързо.
С други думи, родителите не могат да обичат истински децата си, ако не ги накарат да се държат прилично, а и самите деца не могат да са щастливи, ако не се държат прилично.

Родителите понякога неизбежно се нервират. Понякога млади родители-идеалисти мислят, че ще проявяват безкрайно търпение към своята невинна бъдеща рожба, но това е невъзможно. Когато въпреки търпеливите ви усилия да успокоите бебето то продължава сърдито да реве с часове, вие не можете безкрайно да му съчувствувате. То ви се струва неприятно, упорито, неблагодарно създание и вие не можете да не се разгневите. Или например, когато по-голямото ви дете е направило нещо, което знае, че не трябва да прави. Може би то е било дотолкова очаровано от някой ваш чуплив предмет или толкова нетърпеливо да се присъедини към децата, пресичайки улицата, че не е могло да устои на изкушението. Или пък ви е било сърдито, защото сте му отказали нещо, или е проявило ревност спрямо малкото бебе. То го е направило „напук”. Вие не бива да оставате безучастни, когато детето наруши някое добре известно нему разумно правило. Всеки добър родител има силно развито чувство за това, кое е правилно и кое не. Така сте научени от вашето детство. Вашият ред е нарушен, вашата вещ е похабена. Провинението е извършено от вашето дете, към чийто характер вие не можете да останете безразлични. Неизбежно е да се ядосате. Детето очаква това и не се чувствува засегнато, ако реакцията ви е уместна.
Понякога минава доста време, преди да разберете, че сте ядосани. Детето може да започне да ви дразни още от закуската с редица свои постъпки: мръщи се на яденето, нарочно разлива млякото, играе със забранен предмет и го счупва, дразни по-малкото дете. С много усилия сте се въздържали, като че ли не сте забелязали нищо. Но накрая чашата прелива и при поредната постъпка, дори и незначителна, вие избухвате и сте учудени от собствената си ярост. Когато си припомните поредицата от лоши постъпки, вие разбирате, че детето е очаквало да проявите твърдост и си е търсило наказанието през цялата сутрин, и само вашите усилия да не избухнете са го накарали да продължава.
Често ние се караме на децата си, когато имаме неприятности и несполуки, както в една комедия: бащата има служебни неприятности, връща се в къщи и излива яда върху жена си, тя безпричинно се скарва на сина си, а той – на по-малката си сестра.

По-добре е да признаваме гнева си. Дотук разглеждахме въпроса, за това, че родителите от време на време неизбежно губят търпение и се разгневяват. Не по-маловажен е и свързаният с него въпрос — могат ли родителите спокойно да признаят своя гняв?
Родители, които не са прекалено строги към себе си, винаги могат да признаят своето раздразнение. Една добра, непринудена и откровена майка на непослушно дете може да каже полушеговито на своята приятелка: „Не мога да остана нито минута повече под един покрив с него” или „С удоволствие бих го напердашила”. Тя може да не осъществи нито една подобна мисъл, но не се срамува да я признае пред своята приятелка и пред себе си. Тя изпитва облекчение да признава и разговаря за своите чувства. Това й помага да види с какво се е примирявала и как трябва с подходяща твърдост да го коригира.
Страдат, именно, родителите, които поставят безкрайно високи изисквания към себе си, които се ядосват, но не признават, че добрият родител може да изпита чувство на гняв. Откривайки такова чувство у себе си, те или се считат безкрайно виновни, или правят усилия да го отрекат. Но при опит за потискане на такова чувство то се проявява по друг начин – например под формата на нервно напрежение, умора или главоболие; то дори може да намери косвен израз в прекалена грижовност. Майка, която няма сили да признае своята неприязън към детето, си въобразява, че от всички страни го заплашват опасности. Тя се страхува от микробите или от уличното движение и в стремежа си да го предпази, като непрестанно бди над него, тя го прави прекалено несамостоятелно.
Аз не изтъквам проблемите, възникващи, когато родителите отричат собственото си раздразнение, само, за да облекча тяхната съвест. Обикновено това, което огорчава родителите, огорчава и децата. Когато родителите смятат, че антагонистичните чувства спрямо децата са твърде ужасни, за да бъдат признати открито, децата също прикриват своя антагонизъм към родителите. В детските психиатрични клиники ние виждаме деца, изпитващи страх от въображаеми опасности – страх от насекоми, страх от училището, страх от раздяла с родителите. При изследване тези страхове се оказват изява на антагонизъм към родителите, който децата не смеят да признаят.
С други думи, детето е по-щастливо, когато родителите не се страхуват да признаят своя гняв, защото и то спокойно ще може да изрази своя. Изразен, основателният гняв разчиства атмосферата и успокоява духовете. Тук не става дума за грубост спрямо децата, а за признаване на вашите чувства. Не искам да кажа, че антагонизмът към децата е винаги основателен – срещат се груби, безсърдечни родители, които по цял ден без стеснение и без сериозна причина ругаят и бият децата си.  Говорейки за родителския гняв, аз имам пред вид съвестните родители, предани на своите деца.
Ако един любещ родител почти непрекъснато изпитва раздразнение (независимо дали го изразява или не), това означава, че страда от нервно пренапрежение и би трябвало да се консултира с психиатър, тъй като раздразнението може да се дължи на причини, които нямат нищо общо с детето.

Децата обичат да чувствуват родителски контрол. Може би създадох грешни впечатления, като отделих толкова внимание на раздразнението. Когато семейният живот протича горе-долу гладко, болшинството от нас се разгневяват сравнително рядко. В останалото време съзнателно или несъзнателно ние избягваме раздразненията, като държим децата под контрол, навреме и решително предотвратяваме лошите им постъпки. Строгостта е необходима съставна част на родителската любов. Тя удържа децата в рамките на доброто държание и ги предпазва от неприятности, заради което те още по-силно ни обичат.