Педя човек – лакът брада+ видео

 

Един човек си имал трима синове и три дъщери. Двамината били женени, а най-малкият бил още ерген. Когато дошло време на бащата да умира, той повикал синовете си и им казъл:

– Чеда мои, който и  поиска някоя от сестрите ви, дайте му я. Гледайте по-скоро да ги настаните; недейте връща сватовници. Закълнете ми се, че ще пазите волята ми!
Те му се заклели. Умрял бащата. След някое време дошли орли да искат най-голямата сестра. По-големите братя не искали да я дадат.
– Свършиха ли се момците – викали те, – та ще дадем сестра си на орел? Я да изпъдим тези сватове!
Но най-малкият брат настоял да я дадат.
– Не бива – рекъл – да престъпваме волята на баща ни. Заклели сме му се да не връщаме сватове – които и да са. Да дадем сестра си!
Двамата се противили, но той дал момата на орлите и те я отнесли. Минало се време, дошли орлите и за средната. И нея по-старите братя не давали, противили се, но най-младият я дал. Пак се минало време, дошли и за най-малката. Старците я пак не давали, но младият дал и нея. Братята му го намразили оттогава и не искали да го погледнат.

Разчуло се по едно време, че царят ще венчава дъщеря си. Той я давал на оногова, който смогне да раздели за една нощ шестотин кила смес – просо, пшеница и ленено семе. Ако раздели сместа, ще му даде дъщеря си, ако ли не може – ще го погуби. Мнозина идвали, но никой не успявал да раздели сместа. Царят погубил тъй много момци. Научил се за това и най-младият брат. Макар, че братята му не искали и да го видят, той отишъл при тях и им рекъл:
– Ще ида да искам царската дъщеря. Или ще я взема, или ще ми вземат главата. Дошъл съм да се простя с вас. Може да се не видим вече.
Братята му го не пускали.
– Я си стой тука! – викали му те. – Ти с тоя ум даде сестрите ни на орли – да дивеят някъде вдън горите – та ги не видяхме вече, а сега си тръгнал на явна смърт. Мигар ще можеш да свършиш това, което иска царят? Я се остави! Стой си тука!
Но той ги не послушал. Тръгнал. Ходил що ходил, стигнал до една река. Водата била отбита, за да пои ливадите; на плиткото се мятала една едра риба. Момъкът се зарадвал, като я видял. „Ето ми обяд – рекъл си той. – Ще стъкна огън, ще опека рибата и ще се наям.“
Но рибата почнала да му се моли да я хвърли във водата.
– Може някога да ти помогна и аз – рекла тя. – Вземи си една люспа от мене и когата ти потрябвам, нагрей я малко на огъня – аз ще дойда веднага. 

Момъкът си откъснал една люспа и хвърлил рибата във водата, па тръгнал по-натам. На едно място видял деца, че били хванали бухал; те го мъчели – връзвали го за краката с канап и го мъкнели по пътя. На момъка дожаляло за птицата, та дал на децата по някоя пара да откупи бухала. Птицата почнала да му се моли:
– Пусни ме момко! Може някога и аз да ти потрябвам. Отскубни си едно перо от гърба ми. Когато имаш нужда от мене, нагрей го на огъня и аз ще дойда.

Момъкът си отскубнал едно перо и пуснал бухала. Тръгнал по-натам. Вървял що вървял, видял на едно място, че пресичат пътя много мравки. Те били тръгнали на бой. Вървели на гъсто – мравка до мравка. За да не смаже някоя от тях, момъкът се спрял да ги почака доката отминат. Но те минавали, минавали – свършек нямали. Три дена ги чакал момъкът. Най последно минал царят на мравките. Като го видял, мравият цар запитал:
– Колко време чакаш тука, момко?
– Три дена – отвърнал момъкът.
– Защо не мина?
– Страх ме беше да не сгазя някой от войниците ти – рекъл човекът.
– Какъв дар искаш да те даря, че си стоял три дена да чакаш, докато мине всичката ми войска?
– Ще ти кажа – рекъл момъкът. – Тръгнал съм да искам царьовата дъщеря. Но баща и я дава на оня, който смогне за една нощ да отдели шестотин кила смес от пшеница, ленено семе и просо. Та ако можеш да ми помогнеш.
– Това е лесно – казал мравият цар. – Не бой се: ще ти помогнем да разлъчиш сместа. Отивай в двореца, а когато ти потрябваме, вземи тази сламка, напечи я на огъня – ще дойдем веднага и всичко ще свършим.

Като пристигнал в двореца, момъкът казал на слугите, че е дошъл да иска царската дъщеря – та да обадят на царя. А те му се присмели:
– Ти ли бе, глупчо? Какви царски синове идваха с толкова народ и войска, и пак не успяха да разделят и едно кило смес, та ти си дошъл шестотин да разлъчиш! Я си върви по пътя!
Но момъкът настоявал.
– Нека дойде – рекъл царят, – щом не му е мила главата; нека се опита и той.
Влязъл момъкът при царя.
– Защо си дошъл бе момко?
– Искам дъщеря ти, царю честити. Или ми вземи главата, или ми дай дъщеря си.
– Ще видим – рекъл царят. – Най-напред ми кажи, наемаш ли се да отделиш шестотин кила смес пшеница, просо и ленено семе за една нощ?
– Ще го направя, царю честити, но недей да се сърдиш, ако те извикам през ноща, когато свърша работата – да видиш какво съм направил.
Царят се засмял и казал:
– А бе ти гледай, додето се съмне, да свършиш тая работа, та недей се надява да я свършиш още нощес.
Вечерта момъкът нагрял сламката на огъня и изведнаж стаята се изпълнила с мравки. Те започнали да разделят сместа. Едни вземат просото, други лененото семе, трети – пшеницата. До среднощ разделили целия куп и си отишли. Тогава момъкът пратил да повикат царя. Дошъл той и видял сместа разделена. Чудил се, чудил, не можел да се начуди как е успял момъкът да свърши тая работа и то толкова бързо.
– Е – рекъл момъкът. – Това се свърши. Сега ти, царю честити, трябва да устоиш на думата си – да ми дадеш дъщеря си.

-Ще ти я дам – рекъл царят, – но искам да и съшиеш едни дрехи: денем да блестят като морето и люспите на рибите, а нощем да светят като небето със звездите. Уший дрехите, па вземи дъщеря ми.
Момъкът нагрял рибята люспа. Явила се рибата и той и разказал за грижата си.
– Това е лесно – рекла рибата. – След малко ще ти донеса такава премяна. Рибята царица, която живее вдън морето в елмазен дворец, носи все такива дрехи.
И наистина, след малко рибата донесла на момъка няколко премени, каквито бил поръчал царят. Отнесъл ги момъкът на царя и той още повече се почудил, но все не му се искало да даде дъщеря си на прост селянин.
– Каква сватба ще правиме – рекъл церят на момъка, – като е болна царицата? От лоша болест лежи. Намери от някъде лек да я изцерим, па сетне ще мислим за сватба.
– Ще се опитам – казъл момъкът.
Щом си излязъл царя, момъкът нагрял на огъня перото от бухала. Долетяла птицата и го попитала какво иска. Момъкът разказал за болната царица.

– Лекът и е лесен – казал бухалът. – Улови три кучета – едно бяло, едно черно и едно шарено – заколи ги и ги изгори навръх планината на три огъня, па свари пепелта на трите и дай на царицата да пие. Изпие ли тая отвара, тя ще оздравее съвсем.
Момъкът направил, както го научил бухалът. Отнесъл отвара от пепелта на царицата – и тя оздравяла. Царят не можел вече след това да откаже на момъка: дал му дъщеря си; момъкът станал царски зет и заживял в двореца.
Царят имал още двама зетьове; те излизали всеки ден из гората по лов. Тръгнал веднаж и най-младият зет с тях. Ходили цял ден, лутали се из гората, но нищо не могли да уловят. Баджанакът им се отделил от тях и в една долина намерил едно човече – високо една педя, а брадата му дълга цял лакът. Джуджето било много силно – на трима юнаци надвивало. То имало и един кон с шест крака, по бърз от всички коне: нищо не можело да му убегне, ако го подгони. Па било и много хитро. То знаело, че тоя мъж води царска дъщеря, първа хубавица, та намислило с хитрост да я открадне. Зетят го видял и се спуснал да го улови. Джуджето побягнало; тичало, тичало, но си настъпило брадата и паднало. Зетят го хванал и го отнесъл в двореца.
– Я, педя човек – лакът брада! – почнали всички да викат, като го видели.
Целият дворец се събрал да гледа джуджето. А то – нали е хитро – нарочно им правело смях: скочи, настъпи си брадата и падне; завърти се на пета, за да играе хоро, пак си настъпи брадата, пак падне…

Царят поканил в двореца си на угощение всички знатни хора от царството – да им покаже джуджето. Всички се смеели, гледали го и се чудели къде е намерил царския зет такъв лов: педя човек – лакът брада. Като се мръкнало, зетят отвел човечето в своята стая, дето спели с царската дъщеря, да не би да избяга. И там то скачало, играло, падало, ставало, а те  се смели до късно през ноща. По едно време джуджето се уморило и легнало да спи, а съпрузите затворили прозорците и заключили вратите, па си легнали. Джуджето било крилато, но си криело крилете под дрехите. Като видяло, че младоженците са дълбоко заспали, то грабнало царкинята, отворило прозореца и отлетяло с нея – отвлякло я в гората. На заранта зетят се събудил; гледа – жена му я няма. Тръгнал да я търси из двореца – никъде не можал да я открие. Нямало го и джуджето. Той разбрал, че човечето го е надхитрило и му е грабнало невястата. Ами сега? Къде да върви да я търси? Казал на царя. Той викнал по него колкото глас държи:
– Какъв си ти такъв, една жена да не можеш да опазиш? Я върви да я намериш, че иначе ще ти взема главата!
Станал момъкът, яхнал един кон и отишъл да търси жена си в гората, дето бил намерил човечето. Тук жена, там жена – никъде я ненамерил. Като ходил по гората, озовал се пред една пещера; пред пещерата пасял един кон с шест крака, а като надзърнал в самата пещера, момъкът видял вътре жена си. И тя го видяла и му рекла:
– Хайде да бягаме по-скоро, докато не се е върнало джуджето! То излезе на лов из гората. Ти го гледаш педя човек, но той бил страшно силен. А конят му е много бърз и як: нищо не може да го надбяга. По-скоро да бягаме!
Царският зет качил жена си на коня, яхнал се и той и побягнали. Но конят на джуджето видял жената, че излиза от пещерата и почнал да цвили.
Джуджето чуло цвиленето на коня и дошло. Гледа – пещерата празна. Яхнало шестногия кон, бързо-бързо настигнало бегълците и грабнал царската дъщеря, па се върнало назад. Човекът се повъртял из гората и там замръкнал. Понеже го било страх да го не разкъсат зверове, той се качил на едно дърво – да преспи там; на дървото се виждало голямо гнездо – колкото цяла къща.
„В това гнездо – рекъл си той – ще мога да пренощувам.“
Като се покатерил на дървото и стигнал до гнездото, намерил там най-голямата си сестра. Тя го посрещнала с голяма радост и запитала:
– Как си попаднал, братко, в тая дива гора?
А той отвърнал:
– Дълги са моите патила, сестро. Аз се ожених за царската дъщеря, па един ден, като ходех по лов, намерих едно джудже и го отнесох в двореца. А то излезе много хитро и яко: открадна ми жената. Тръгнах да го гоня. Видях жена си тук в една пещера, а пред пещерата пасеше кон с шест крака. Взех жена си, но джуджето ме настигна и ми я отне. Та затова се въртя из тая гора – ще гледам да си взема някак жената.
Додето си приказвали тъй, долетял орелът, зетят на момъка. Той бил ранен и от крилата му текла кръв. Орловата невяста срещнала мъжа си и му казала:
– Един от братята ми е дошъл. Моля те, недей да му правиш нищо лошо.
А орелът рекъл:
– Ако е старият, ще го убия. Ако е средният, и него ще убия. Ако ли е младият, ще го нагостя, защото той те даде на мене за невяста.
– Най-малкият е – рекла жената.
Тогава орелът се зарадвал, посрещнал добре шурея си и го нагостил. Докато вечеряли, той го разпитал какво търси из тая гора. Човекът и нему разправил всичко.
Като го изслушал, орелът му рекъл:
– От него ти неможеш я взе. Ние днес се бихме дванадесет души с него заради тая жена, а той всички ни нарани и не можахме да я отървем. Той е много силен.
Човекът пренощувал в орловото гнездо, а на сутринта се качил пак на коня  и тръгнал да дири жена си. Минал пак пред пещерата; пак видял невястата си вътре, а коня на джуджето пасял пред пещерата. И сега човекът грабнал жена си – та на коня. Но шестногият кон пак изцвилил и педя човек-лакът брада настигнал съпрузите. Той ударил една плесница на царския зет и го повалил от коня, па взел жената и я отнесъл в пещерата. Човекът лежал дълго в несвяст. Чак надвечер дошъл на себе си. Пробудил се и  пак потърсил място да преспи. Видял на някакво дърво голямо гнездо като онова, дето пренощувал миналата нощ. Качил се на дървото. Там намерил по-малката си сестра. И тя се много зарадвала, като го видяла. Седнал той при сестра си и разказал и на нея всичко. Дошъл вторият му зет, орелът. Жената замолила мъжа си да не прави нищо лошо на брата и. И тоя орел рекъл:
– Ако е най-големият ти брат, ще го разкъсам; ако е средният, и нему няма да простя; но ако е най-малкият, ще го приема добре и ще го нагостя.
И тоя орел бил ранен. Като видял, че му е дошъл на гости най-малкият шурей, нагостил го и го разпитал по каква работа се е залутал из тая гора. Човекът разказал и нему всичко.
А орелът рекъл на шурея си:
– Не ще можеш я взе. И днес сме се били дванадесет души с него все заради нея, а той нарани всички ни до един и пак не можахме нищо да свършим.
На сутринта човекът станал, слязъл от дървото и пак тръгнал да търси жена си. Намерил я в пещерата и пак побягнали, но и сега конят пасял отвън и пазел жената. Щом животното процвилило, педя човек долетял, яхнал го и настигнали съпрузите. И сега ударил плесник на царския зет, та го повалил от коня долу, взел жената и я отнесъл. Чак вечерта човекът дошъл на себе си и се залутал в тъмнината из гората. И тая нощ съгледал едно дърво с гнездо на него – още по-голямо от предишните. Той се качил там и намерил най-малката си сестра. Нейният мъж бил триглав орел, цар на всички орли. И нему човекът разказал мъката си.
– Три пъти бягаме – рекъл – и трите пъти онова проклето джудже ни настига и все ми взема жената. Не знам какво да правя! Или ще остана да умра в тия гъсталаци, или ще я освободя!
– Ти – рекъл му орелът – не можеш я взе от него, че е много силен. Аз съм цар на орлите. И днес сме се били с него, всички изпонарани – не можахме да му отнемем жената. Но щом тая жена ти е съпруга и си дошъл да се посъветваш с мене, аз още утре ще наредя де що орли има по земята, да дойдат и ще попитам дали някой не знае леснина, как да я вземеш.
Преспал човекът и тая нощ в орлово гнездо. На сутринта, щом се съмнало, орловият цар разпратил по цялата земя заповед да се съберат орлите – къде що ги има – и всички дошли. Той ги запитал:
– Може ли да ми каже някой как да отнемем тая жена от педя човек – лакът брада? Знаете ли някаква леснина?
Орлите се замислили. Най-после един се обадил:
– Царю, ние не можем да намерим никаква леснина. Но има един стар орел, на три хиляди години е, лежи в една пещера, ослепял е от старини, та не може да дойде. Ако му отнесем да изяде три агнета и да пийне малко вода, може да добие сила – да дойде и да ни каже.
Тогава орловият цар разпоредил да уловят три агнета и да ги занесат на стария орел. Изпълнили заповедта. Не след дълго най-старият орел дошъл на сборището. Царят го запитал има ли някаква леснина –  да отнемат жената от джуджето.
– Той е педя човек – лакът брада – рекъл му царя на орлите – и живее тук, в тая гора. Има кон с шест крака – най-силен от всички коне. Па е откраднал дъщерята на един цар: нейният мъж ми е шурей – три сестри ни е дал. Сега човекът ме моли да му върна някак жената. А ние не можем да надвием джуджето, нито да грабнем царската дъщеря, защото му е много силен конят, а и джуджето е крилато. Затова сме те повикали –  ако знаеш какво да направиме.
Старият орел казал:
– Това е лесно, царю честити. Щом сте ме повикали, да ви кажа. С друга леснина не можете да вземете жената, ами ви трябва кон като неговия. Такива коне се ожребват в една пещера. Има коне с шест крака, па има и с дванадесет, те се раждат веднаж на десет години, и то – на Гергьовден: тогава пещерата се отваря и те излизат, но им е много сладко месото, та вълци и мечки ги изяждат до един; затова ги няма. Ето след няколко дни иде Гергьовден. Тая година тъкмо скалата ще се отвори.
И като се обърнал към царския зет, рекъл му:
– Ти стани още сега, та докарай овци и кози, па ги пръсни на ранина на Гергьовден пред пещерата. Като се разпукне скалата и почнат да излизат от нея коне, ще се съберат вълци и мечки; видят ли кози и овци, те ще се нахвърлят да ги ядат, а ти избери някой кон с дванадесет крака, па го яхни. Тогава лесно ще си вземеш жената. Такъв кон умира за господаря си; яхнеш ли го, нищо не може да те стигне, па и друг кон не смее да го доближи – толкова е силен.
Като чул това, царският зет отишъл па събрал двеста – триста овци и кози, закарал ги през нощта срещу Гергьовден пред пещерата. Рано на заранта се пукнала пещерата. Отвътре се чул силен цвилеж и почнали да излизат коне – все с по шест крака. Щом чули цвиленето, вълците и мечките се затекли към поляната и нападнали конете. Но като видели кози и овци, нахвърлили се и на тях. Конете излизали, мечките и вълците ги изяждали, но не могли да изядат всички; показал се по едно време и един кон с дванадесет крака. Човекът го яхнал и право пред пещерата на педя човек. Там слязъл и грабнал жена си, та я качил на коня. А шестногият кон, като видял оня с дванадесет нозе, изцвилил страшно и викнал:
– Тичай, господарю, дето и да си, че грабнаха жената!
Педя човек се обадил издън гора:
– Не бой се! Паси си там! Аз ще ги стигна и ще я взема.
Но конят пак процвилил и рекъл:
– Това вече мина. Ти не знаеш какъв е конят, който са яхнали мъжът и жената.
Дошъл педя човек и попитал какъв е оня кон.
– Той ми е по-млад брат – рекъл конят. – С дванадесет крака е. От мене е десет пъти по-бърз и по-силен. Нито мога да го стигна, нито смея да го доближа.
Като чуло това, джуджето веднага се качило на шестногия кон и подгонило избягалите. Но човекът си карал своя кон и не бързал. Като ги настигнало джуджето, дванадесетоногият кон се извърнал отведнаж, избълвал пламък из устата и ноздрите си и рекъл на другия кон:
– Я се връщай по-скоро назад, че ако се върна аз – и тебе, и господаря ти ще убия с предните си нозе!
Като чул това, шестногият кон побягнал назад като вихрушка. А царският зет си откарал невястата в къщи.

Вампирова булка

Имало едно време в някаква далечна страна един цар. Той имал три дъщери. Едната била още малко девойче, другата била тъкмо за женитба, а на третата минавало вече времето. Царицата все думала на мъжа си:
– Хайде да омъжим дъщерите или поне най-голямата да задомим, че от ден на ден старее- минава и вече времето за женитба.
А царят, залисан в друга работа, все отлагал и казвал на царицата:
– Царска дъщеря никога не е стара. И на сто години да е, щом е мома – все ще има кой да я вземе. Няма какво да бързаме. 

Тъй минавали дните. Един неделен ден царят седнал с царицата и княгините да обядват. Яли що яли, слугите поднесли на трапезата три любеници. Разрязали едната, тя била презряла. Разрязали втората. Тя била добре узряла. Разрязали третата – тя излязла съвсем зелена. Царят се замислил и рекъл на царицата:
– Имаше право, като ми думаше да женим дъщерите. Първата любеница беше презряла – тя прилича на най-голямата дъщеря. Да е била откъсната преди неделя, щяла е да бъде тъкмо за ядене. Втората е зряла и добра за ядене. Тя прилича на средната дъщеря – тъкмо сега е за женене. А последната е зелена – прилича на най-малката ни дъщеря, рано и е още.
Като свършили обяда, царят пратил да разтръбят навсякъде, че ще жени дъщерите си. Разчуло се и внай-далечните земи. Надошли царски синове, князе, крале, царедворци, юнаци – да се сватуват. Един искал едната дъщеря, друг – другата. Царят им казал, че когото си хареса всяка мома, него ще вземе. Най-голямата и средната си избрали момци и се оженили. А малката не поискал никой; всички казвали, че е още малка, та не е за женитба.
Един ден пред двореца спряла голяма черна колесница, на която били изписани бели прилепи. В колесницата били впрегнати шест коня: три бели и три черни; карали я двама черни хора, облечени в сърмени дрехи. Колесницата вървяла бързо, но не се чувал никакъв шум. Всички се спирали да я гледат. Царят, царицата и всички царедворци гледали от прозорците на двореца с голямо учудване, а някои дори и със страх; никой не бил виждал такава чудна колесница. Но още по-чуден бил човекът, който излязъл от нея. Той бил момък, цял облечен в злато, свила и кадифе; половината му лице било бяло, а половината – черно; едната му ръка била бяла, а другата – черна. Всички, които го виждали, отстъпвали в страх и мълчание.
Момъкът се изправил пред царя, поклонил му се и казал:
– Аз ида от най-далечното царство на света, затова закъснях. Дано и за мене да е останала мома. Аз съм княз на оная страна, дето половин година е ден, а половин – нощ. Не се чудете, че половината ми лице е черно, а половината – бяло; че едната ми ръка е черна, а другата – бяла; че едното ми око е черно, а другото – бяло. С черното око аз виждам всичко, що става денем, а с бялото – нощем. С черната ръка убивам, а с бялата съживявам. Дошъл съм да ми дадете най-малката си дъщеря.

Всички се смутили, като видели тоя тайнствен княз и чули думите му. Царят и царицата се спогледали; царицата прошепнала на дъщеря си:
– Дъще, недей го взема – виждаш ли го какъв е страшен! Кой знае на какво ще налетиш!
Тайнственият сватовник чакал отговор. Царят и царицата мълчали. Не смеели да му кажат, че не щат такъв зет. Той почакъл, па рекъл:
– Аз ида от най-далечната земя на света: нямам време да чакам. Отговорете ми!
Царят казъл:
– Ще трябва, светли княже, да попиташ дъщеря ми. Моите дъщери сами си избират момци.
Князът се обърнал към момата и я погледнал толкова студено, че тя се вледенила от страх. Царят видял, че в този момент дъщеря му нищо не може да реши.
– Почакай малко, княже – рекъл той, – докато си поговорим с дъщерята и тя се успокои, след това ще ти дадем отговор.
– Добре – отговорил сватовникът. – Аз ще отида да чакам отговора в колесницата. Ако се съгласите да ми дадете княгинята, нека да изсвирят със сребърни тръби, ако ли не, нека изсвирят с абаносови рогове. Аз ще си отида и подир седмица ще дойда със сватбена колесница да отведа княгинята, ако чуя сребърни тръби; а чуя ли абаносови рогове, няма вече да се върна.
Когато останали сами, царицата и царят почнали да увещават своята дъщеря да не взема такъв момък. Но тя им рекла:
– Сестрите ми се ожениха. Беше известено вредом, че и аз ще се женя. Ако изпусна тоя момък, ще се разнесе из царството мълва, че никой не ме иска. Не ще ли бъде това срам за мене? Лош бил, добър бил – него ще взема. Вижда се, че той ми бил на късмет.
Колкото и да увещавали родителите дъщеря си, тя останала на своето. Изсвирили със сребърни тръби и момъкът с колесницата изчезнали толкова тихо, както и били пристигнали. 

Разнесла се по цялото царство мълвата, че най-малката княгиня ще се жени за някакъв чуден княз – половината бял, половината черен, – който с едната си ръка убива, а с другата съживява. Чули за това и тримата братя на княгинята, които били по войни в далечни страни.

Чули и  двете и сестри, които се били оженили. Всички побързали да се съберат в двореца да видят чудния сватовник. Дошло време да се върне князът с колесницата, да отведе момата. В полунощ, когато дворецът бил вече затворен, силно се потропало на вратите. Стражите отворили да видят кой иде. Пред вратите стояла голяма черна колесница с бели прилепи изписани по нея. В колесницата били впрегнати дванадесет коня: шест бели и шест черни. Карали я същите двама арапи, които карали и първата. Единият слязъл и отворил вратичката на колесницата. Излезли четирима души: един едър мъж, облечен в чудновати дрехи, с изписано лице, червени очи и една змия в ръката си; една черна жена, нагиздена и пременена в най-богати дрехи, едно женско джудже с жълто лице и дълги криви очи: то носело голямо сандъче със скъпоценни накити – дар от княза; един дявол в шерени дрехи, с голям ключ в ръка, а на гърба му – черна котка. Тия чудновати сватове влезли в двореца и поискали да видят веднага царя. Той дошъл, а мъжът с шареното лице казъл:
– За булката идем, царю честити. По нас има обичай – бащата и майката на младоженеца да извеждат булката, а момъкът да чака в къщи. Аз съм баща на оня княз, за когото са свирили сребърните тръби преди седмица тука, а тая му е майка. Джуджето и дяволът ни са царедворци. Дайте ни момата, че ни чака дълъг път.
Колкото били смутени царят и царицата по-рано, когато се явил пред тях синът, дваж по-смутени били сега, когато видели чудноватите и страшни сватове. Царят ги поканил в чертога за угощения и заръчал да ги нагостят добре, а сам отишъл да обади на дъщеря си. Тя пък обадила на братята и сестрите си. Те поискали да изпроводят сестра си и да видят какво ще е това царство, дето ще я водят. Но царят с нашареното лице казал, че в колесницата има място само за един човек, а след сватбата той ще прати колесницата да ги вземе, та да отидат при сестра си. Братята и сестрите отишли тогава при един магьосник, който живеел в кулата на двореца, и го запитали няма ли средство да отидат заедно със сестра си в онова царство, дето половината година е ден, а половината – нощ.

– Има само едно средство – рекъл магьосникът, – да ви превърна с магия в прилепи и пеперуди, да кацнете на колесницата и да стигнете в онова царство. Но едно трябва да помните: стигнете ли в тайнственото царство на Смъртта /тъй се нарича онова царство/, не трябва никъде да кацате, защото ще се вкамените и само един може да ви съживи: човекът, чието лице е половината черно и половината бяло.
Той направил магията и тримата братя се превърнали в прилепи, а двете сестри – в пеперуди. Те кацнали на черната колесница, сватовете и булката влезли вътре и тя потеглила като вихър, но не се чувал никакъв шум, сякаш и коне, и колесница летят по въздуха.
Летяла колесницата дълго – ден, два, три; не можело да се разбере ни отде минава, ни накъде отива. Един ден, на съзоряване, конете спрели в едни мрачни гробища. Там арапите слезли, отворили вратичката и всички слезли от колесницата. Царят плеснал с ръце и колесницата изчезнала, а конете се загубили. Всички тръгнали пеша. Мястото било зловещо. Навсякъде се виждали кръстове – дървени и каменни, – високи голи дървета без листа, храсти и цветя без мирис. По дърветата имало накацали бухали, кукумявки, прилепи; те седели неподвижно и гледали с мъртви, изцъклени очи. По земята растели гъби с особен мирис, от който се зашеметявала главата на царската дъщеря. Прилепите – преобразените братя на княгинята – усетили, че крилата им отпадат в тоя неподвижен въздух, сгъстен като стена; те почнали да кацат един по един по дърветата: който дето кацнел, там си оставал, вкаменявал се. И крилете на пеперудите отпадали; едната кацнала на едно червено цвете, но усетила, че нозете и залепват и не може да се отдели: там си останала. А другата, колкото и да била морна, продължавала да лети; когато се уморила съвсем, кацнала на главата на княгинята та си починала.

Дълго вървели сватовете и булката по това проклето място, докато стигнали до някакви високи скали. Там дяволът пъхнал големия ключ в един отвор на канарата;  отключил и се провидяла стълба, що водела някъде надолу, в скалите. Всички влезли и заслизали по стълбата, но пеперудата усетила, че крилата и се подпалват в горещия въздух, и с голяма мъка полетяла навън. Едва изхвръкнала из подземието – и скалата отново се затворила.

Когато момата влязла с чудноватите сватове в подземието, тя се намерила в голям дворец. Момъкът, при когото я водели, бил княз на подземното царство. Той денем ходел по земята, а вечер се прибирал. Отвели булката в една стая. Там останали само тя и свекърва и, черноликата жена. Свекървата я съблякла, изкъпала я дала и да яде някакво тежко, мазно ястие, което мирише на кръв. Сетне и дала да пие някакво вино; булката го изпила, налегнала я умора и тя заспала. Събудила се на сутринта, без да помни нищо. Около нея стоели седем черни слугини. Тя ги запитала де е мъж и, но те не отговорили – слугините били неми. Дошло време за обяд. Отвели я в един широг чертог, дето били наредени дълги трапези. Там седяли свекър и, свекървата и, някакви черни хора, рогати дяволи, мъже със зверски лица – все страшни и зловещи сътрапезници. Тя попитала къде е мъжа и; казали, че бил по работа и щял да се върне вечерта. Седнала булката на трапезата, но нито яла, нито пила. Когато я попитали защо се не храни, тя отвърнала, че и се стяга сърцето, та иска да се поразходи малко навън. Свекърва и казала тогава:
– У нас има обичай, булка, да излизаме на разходка само в петъчен ден. А днес сме неделя. Още пет дни ще почакаш. Сега хапни, пийни. Не ни ли харесваш гостбите?
Вечерта пак я изкъпали, дали и от виното и тя заспала. Тъй минавал ден след ден, а тя не виждала мъжа си. В петък едно джудже и отворило вратата на скалите – да излезе на разходка. Докато се разхождала, на рамото и кацнала пеперуда и казала с човешки глас:
– Сестрице, сестрице, как живееш в това проклето царство? Аз вече пет дена летя тук – дано срещна или тебе, или някой от братята, или сестра ни, но никого не срещам. Как живееш там долу?
Вампировата булка и разказала какво ядат и пият в подземния дворец и какви са обитателите му. Оплакала се, че никога не виждала мъжа си, защото той денем ходел по работа, а вечер и давали някакво зашеметяващо вино, от което я удряло на сън, та през нощта не могла да види ни кой влиза, ни кой излиза из двореца. Сестра и я посъветвала да си тури  в дрехата под гушата един сюнгер и там да излива вечер виното. Додето сестрите си говорели, дошло джуджето и казало на княгинята да влиза в подземието, че ще затваря вратите. Пеперудата литнала далече от злокобното място, починала си на една полянка, а оттам отлетяла в царството на баща си и кацнала на кулата, дето живеел магьосника. Той я преобразил отново в жена и тя отишла в двореца и разказала на домашните си как живее сестра и при вампира.
А вампировата булка влязла в двореца.  Вечерта я изкъпали, дали и да вечеря, но тя яла само хляб. Дали и вино и тя го изляла в сюнгера, що закачила на гушата си. Сетне се престорила, че и се спи  и черните слугини я отнесли в леглото. Посред  нощ  дошъл мъжът и , вампирът. Той бил цял кървав и много разгневен. Дали му вода да се измие. Той се карал на баща си и майка си, че са пуснали невестата му да се разхожда навън и да се среща със сестра си. Забранил им друг път да я пускат, без да го питат.

После си влязъл в стаята. Жена му се преструвала, че спи. Вампирът запалил свещ, оставил я до леглото и почнал да се съблича. Съблякъл си дрехите и булката видяла, че кожата му е покрита с люспи като змия, имал и крила. Той съблякъл и кожата, под нея имало втора – като на риба. Съблякъл и нея, лъснала трета кожа – като на гущер. И нея съблякъл. Тъй вампирът съблякъл седем кожи – и булката видяла един хубав момък – на вид като всички хора, но едър, снажен и гиздав. Той сложил кожите и дрехите на една лавица в стената, па легнал на пода, а не на леглото, завил се с дебела кожа и веднага заспал. Невястата му станала, взела свещта и се надвесила над момъка да го види отблизо. Сега той и се видял много по-хубав, отколкото когато го гледала през зажумели очи. Тя толкова се унесла, като го гледала, че не забелязъла как от свещта капнал горещ восък и изгорил момъка по челото.

Вампирът скочил отведнаж и видял булката си, че държи свещ над него. Той помислил, че тя иска да му изгори съблечените кожи, та се много разгневил. Той плеснал с ръце. Дошъл един едър, черен човек, с меч на бедрото. Вампирът му казал строго и отсечено:
– Отнеси тая мома през три царства надолу!
Негърът грабнал момата и я понесъл в някаква дълбока тъмнина. Тя нищо не виждала, само усещала, че силен вятър я бие по лицето. Тъй стигнали до четвъртото царство. Арапинът отнесъл момата в къщата на една стара бездетна жена и я оставил, като рекъл:
– Праща ме князът от страната, дето е половин година нощ, а половин година ден. Каза да ти дам тая мома – да я гледаш като своя.
И се изгубил веднага. А бабата казала на княгинята:
– Добре дошла, дъще! Щом те праща оня, който с едната си ръка убива, а с другата съживява, ти ще бъдеш моя дъщеря. Нямам си чедо: ти ще ми бъдеш чедо.

И момата заживяла при бабичката. Живяла там ден, два, месеци, година. В това царство, дето живяла бабата, се разболяла дъщерята на царя от бяс. Ту я хващал бесът, ту я оставял. Когато беснеела, искала да и дават по три моми – да ги разкъсва. Царска дъщеря била – нямало що да правят: угаждали и. През ден, ако не всеки ден, отвеждали при нея по три моми и тя ги разкъсвала, за да си насити беса и той да я отпусне. Много моми била вече разкъсала бясната царкиня. Дошло ред и на бабиното девойче. Един ден царските стражи го отвели с други две моми в двореца, в стаята на бясната. Но тъкмо когато влезли, царкинята била заспала. Бабината храненица погледнала не може ли от някъде да избяга. Вратата била заключена, но на тавана имало дупка. Тя накарала двете моми да застанат лице с лице и да се стиснат здраво с ръце, покачила се на тях, стигнала с ръцете си дупката и влязла в една тъмна стая под покрива. Оттам си спуснала пояса и с него изтеглила момите. Минали през стаята и се изкачили на покрива. Там почакали, додето се мръкне, и като се стъмнило наставили поясите си, па се спуснали по тях на земята и побягнали извън града.
Влезли в една гора, ходили, ходили, на едно място съзрели огън. Там седели две слепи бабички и си говорели. Едната намотавала кълбо, а другата размотавала друго. Тая, която мотаела, била Денят, а оная, която размотавала, била Нощта.

Едната бабичка думала:
– Вампирът изгонил жена си, че го била накапала с восък по лицето. Казаха ми, че била в това царство някъде. Тя да е знаела – да му изгори седемте кожи, дето ги съблича вечер, той е щял веднага да се превърне на човек и всички омагьосани, които стоят вкаменени в гробищата, са щели да оживеят и да станат хора.
– Ех – рекла другата, – тя да е знаела, нямало е дори да се омъжи за него. Но и да му изгори кожите сега, други ще му израстат, додето не се излекува раната от свещта на челото. Седем кожи облича той всяка заран. Колкото заздравее раната през нощта, толкова отново се отваря през деня, като се трие в кожите.
– Ами как да излекува раната? – запитала я първата баба.
– Лесно е – отвърнала втората, – но трябва да се отиде още през четири царства надолу, дето живее братът на вампира. Той знае да лекува такива рани.
Помълчали бабите, помълчали, па започнали отново да си говорят.
– На тукашният цар – казала едната – дъщерята беснее от магия.
– Ами може ли да се излекува? – попитала другата.
– Може – отговорила оная, – хей там, в оная гора, дето е през три реки от тука, живее една вещица. Тя вари катран сред гората. Когато запали огъня, царкинята беснее и разкъсва моми, за да я отпусне бесът. А когато вещицата загаси огъня, момата заспива и бесът я отпуска. Да има някой да убие вещицата и да загаси огъня, царкинята ще оздравее.
– А как да я убият? – попитала пак първата баба. – Тя се пази с магии и ни желязо я лови, ни стрела.
– И това е лесно – отвърнала и другата. – Трябва да се отрежат два клона от кипарис и да се вържат накръст. С такава тояга щом я удариш, веднага ще умре: всичките и магии ще се развалят.
Като чули това, момите си отишли. Бабината храненица им рекла:
– Вие ми намерете едни мъжки дрехи, а аз ще ви чакам тука. Ще ида да излекувам царската дъщеря.
А царят бил разгласил навсякъде из царството, че който излекува дъщеря му, ще го направи свой зет. Всеки ден идвали в двореца лекари и знахари. Момата облякла мъжките дрехи и отишла при царя; казала му, че ще излекува дъщеря му, а той отвърнал с горчив смях:
– Ех, момче, момче! Колко учени лекари и стари знахари дохождаха да я лекуват, но никой не смогна, та ти ли ще я изцериш! Виждам, че ти е голяма надеждата да станеш царски зет, ала не ще го бъде!…

Момата му казала, че още на другия ден ще изцери дъщеря му, стига той да и даде двеста – триста войника и един водач. Той отредил войниците и водача и предрешената мома казала да я заведат в оная гора, дето се намира през три реки отвъд. Завели я. Тя поръчала на войниците да обградят гората отвред и да не пускат никого да излиза. После отсякла два кипарисови клона, свързала ги накръст и тръгнала с водача през гората. Вървели, вървели, видели през дървесата дим. Замирисало им на катран, приближили се – гледат: голям котел с катран на огъня, но край него нямало никой. Бабата, която варяла катрана, като видяла, че идват хора, покатерила се на едно голямо дърво. Тогава момата лиснала вода в огъня и го загасила. Видяла това вещицата и се развикала от дървото:
– Махнете се проклетници! Ръцете да ви изсъхнат, дето ми гасите огъня!

Тогава момата обърнала котела, та разсипала катрана. Вещицата побесняла от яд и слязла от дървото. Момата я пернала с кръстата тояга и тя умряла.
Всички се върнали в двореца. Бабината храненица се явила при царя и му казала, че иска да влезе при дъщеря му. Той и не давал – боял се, че бясната ще я разкъса. Момата го не послушала и влязла, но царкинята била заспала. Тогава преоблечената мома излязла пред вратата да чака. Минало се време и тя втори път влязла. Сега вече царкинята била съвсем оздравяла. Царят казал на юнака, който излекувал дъщеря му, че ще го направи зет – да повика домашните си на сватба. Но нали юнакът бил предрешена мома – как ще се жени за царската дъщеря? Той казъл на царя:
– Нека за дъщеря ти, царю, се ожени някой момък от царски род; аз съм от бедно потекло.
–  Тогава – рекъл царят – какво друго искаш за награда, че изцери дъщеря ми?
– Само едно искам – отвърнал юнакът, – да намериш някой да ме изнесе през три царства нагоре.
– Добре, така да бъде! Само почакай три дена.
Юнакът останал в двореца да чака. А царят свикал най-мъдрите хора и ги запитал, кой от тях знае как да изнесат момъка три царства нагоре.
Никой от мъдреците не знаел как може да стане това. Най-сетне един се обадил:
– Има, царю честити, един постник. Той живее в пещерата си на край морето, там се събират орлите на съвет, а той знае езика им. Може да попита орлите биха ли се наели да изнесат юнака. Човек не може да направи това, освен ако има крила.
– Добре – казал царят, – идете и питайте постника!
Мъдреците отишли при постника и му разказали какво иска царя.
– Да почакаме орлите! – казъл праведникът. – А до тогава донесете от двореца четиредесет волски глави.
Отишъл един. Донесли волските глави и ги разхвърляли по скалите наоколо. Като подушили орлите месо, веднага прилетели. Тогава постникът ги попитал кой от тях се наема да изнесе един юнак през три царства нагоре. Обадил се най-големият орел:
– Само аз мога да го изнеса. Нека юнакът приготви за четиредесет дена месо и вода, па да се качи на гърба ми – да го изнеса.
Мъдреците предали на царя думите на орела и той разпоредил да приготвят всичко.
Юнакът взел месото и водата и се качил на орела. Летял орелът, летял, спрял на една висока скала. Поискал вода и месо – юнакът му дал. Тъй летяла птицата цели тридесет и девет дни и нощи, а юнакът и давал вода и месо, докато приготвеното се свършило. Стигнали до подземното царство. От там до двореца на вампира имало цял ден път. Поискал орелът пак месо. Юнакът нямало какво да му даде. Той си отрязъл от крака и му дал. Орелът се наял и полетял. Отнесъл юнака в двореца и се изгубил.

Много се почудили свекърът и свекървата на булката, като я видели пак в двореца. Питали я, разпитвали я, но тя не казала нищо. Влязла в стаята си, облякла се в женски дрехи и седнала да чака мъжа си. Свекървата пак я окъпала и от водата раната и зараснала. Сетне и дала да яде и да пие, но тя пак изляла виното в сюнгера. Дошъл си посред нощ вампирът и пак почнал да се кара на баща си защо не са пратили човек да му каже, че булката му се е върнала. Прибрал се в стаята си, а жена му се престорила на заспала. Той си съблякъл дрехите, смъкнал си и кожите една по една, наредил ги на лавицата и заспал. А тя станала, взела свещта и се приближила полекичка до вампира – да види дали му е зараснала раната. Раната била още жива и дълбока. От жал и разкаяние сърцето на момата трепнало, трепнала и ръката и; пак капнал восък от свещта и се отворила втора рана върху челото на вампира.
Той полудял от гняв: болката му била страшна. Скочил веднага, плеснал с ръце и се явил пак едрият арапин. Той му заповядъл да отнесе булката през седем царства надолу. Черният човек я грабнал и понесъл; отнесъл я през седмото царство –  в  осмото. Там я отвел при друга баба, на която поръчал да гледа булката като своя дъщеря, додето си я поиска вампирът. Бабата била бездетна, та я взела за храненица. И там княгинята живяла около година време.
Тая баба била магьосница. През деня тя живяла с храненицата си и я учила на разни магии, а нощем се изгубвала някъде: мръкне ли се, тежък сън унасял булката и тя заспивала. Пробудела ли се през нощта, намирала се сама в къщи: бабата се никъде не виждала. Един ден магьосницата рекла на своята храненица:
– Дъще, на едно място има камък, ни на небе, ни на земя. Исполин го е хвърлил и камъкът не може нито да падне на земята, нито да се изгуби в небето. Три пъти през годината камъкът почва да се разклаща – и като се издигне нагоре, притиска, все що има птици да хвърчат, а като се спусне надолу, премазва, все що змии и гущери да пълзят и риби да плуват. При тоя камък наблизо има река дето не тече ни нагоре, ни надолу. През нощта когато камъкът се раздвижи и реката потича. Ако отиде тогава човек да налее от водата, с тая вода може да съживи вкаменен човек.

Sorry, your browser doesn’t support Java(tm).

Дъщерята на тукашният цар е голяма хубавица и много момци са я искали, но щом се ожени някой за нея и тя го целуне, младоженецът се превръща в камък. Ти ще се облечеш в мъжки дрехи и ще отидеш на реката, която не тече. Когато я видиш, че протече, ще гребнеш една паничка вода и ще си дойдеш. Сетне Ще отидеш в двореца и ще поискаш за жена царската дъщеря. Ще и дадеш да пийне от водата – и тогава целувката и няма да вкаменява. Ще влезеш в спалнята и , ще поръсиш всички вкаменени мъже с водата. Те ще оживеят, но от никого няма да взимаш награда, ако ще и цяло царство да ти дава. Ако царят поиска да те награди, ще му кажеш, че имаш майка – нея да пита каква награда иска.
Вампировата булка се облякла в мъжки дрехи и отишла на реката. Наблизо наистина висял във въздуха голям, черен камък – ни на небето, ни на земята. Той бил неподвижен – като че някой го държи. Дошло време да се разклати камъкът. Като паднал наземи, той притиснал що имало змии, гущери, жаби, риби и слепоци наоколо. Те почнали да пищят от мъка и да се молят на булката да ги отърве от камъка. Тя ги попитала какво да направи, за да го махне. Животините и казали да го прекръсти три пъти и да духне върху него. Така и направила. Камъкът се разклатил и се дигнал пак нагоре. Змиите, гущерите, жабите, рибите и слепоците се изредили да благодарят на булката, че ги отървала. Една голяма змия, която била царица на змиите, извадила изпод езика си една люспа и я подала на булката.
– Вземи това – рекла и тя, – то ще ти трябва. Ако туриш тая люспа под езика си, ще станеш невидима и ще можеш да минаваш през море, през скали, дори през най-дебели стени.

Царят на гущерите пък дал на булката една люспа от челото си, па и рекъл:
– Дръж тая люспа. Когато я потриеш с пръст, аз ще дойда при тебе, където и да съм.

Царицата на жабите подарила на булката един елмаз, през който можело да се вижда всичко що става по земята, дори накрай света.

Рибият цар пък и дал една раковина, с която се чувало всичко, що се говори, на който край на земята и да е.  А царят на слепоците и подарил една връв, която като се хвърлела, по нея човек можел да се качи чак до небето.
В това време булката видяла, че реката почва да клокочи и да тече. Тя гребнала вода в една паничка и я отнесла на бабата, но не и казала за даровете от животните. Магьосницата и дала един позлатен кърчаг – да налее в него водата и да отиде в двореца.  Бабината храненица взела кърчага и – право при царя.
– Царю честити – рекъл момъкът, – чух, че си имал дъщеря за женитба, но младоженците и не оцелявали. Дошъл съм да ти стана зет.
– Хубаво – рекъл царят. – Сума момци се изредиха, но никой не оживя. Види се, че клетва тегне над нашия дом – да не влезе жених вътре: всички се вкаменяват.
– Аз ще разсипя клетвата – казъл момъкът. – Ще дам на дъщеря ти да пийне благословена вода и тя ще умори в нея беса, който вкаменява момците.
Направили сватба – никой да не види и не чуе, защото царят се боел, че и тоя момък ще се вкамени. Ала когато вечерта младоженците влезли в брачния чертог, момъкът дал на булката си от водата, тя пийнала и когата го целунала, той не се вкаменил. Тогава той полял с благословената вода един по един вкаменените момци, които се били наредили в чертога в дълга редица: комуто капнел капка, веднага оживявал. Всички започнали да му благодарят и да му честитят невестата. Дигнала се в чертога голяма веселба, песни, глъчка и смях. Царят и царицата, които мислели, че и новият младоженец е вече станал на камък, се почудили, като чули веселата глъчка и отишли да видят. Но дваж по-голяма била почудата им, като видяли чертога, пълен с момци, и като разбрали, че вкаменените са оживели. Тогава младоженецът казал на царя:
– Царю честити, недей се чуди! Тежката клетва над тоя дом се разсипа, но ти не знаеш, че над мене тежи дваж по-тежка клетва: казано ми е, че ако се обвържа със сватбена дума с някоя мома, ще умра в същия миг. Затова аз не мога да остана при тебе зет – омъжи дъщеря си за някого от тия благородни момци и царски синове, когото си избереш, а мене пусни да си вървя, защото пътят ми е дълъг.
Като чули това, момците почнали да спират своя избавител и да го молят с най-скъпи подаръци за благодарност, че ги е съживил. Но той не щял и да чува за дар. Още повече го спирал царят: той му предлагал дори половин царство! Искал да го осинови, да го направи пръв царедворец, но момъкът рекъл:
– Царю честити, аз съм сирак. Отгледа ме една баба, която ми е наместо майка. Тя е бедна жена, та ще се зарадва на твоите подаръци – нея повикай и я питай какво иска да и дадеш. А мене ме пусни да си вървя!
– Добре – казъл царят. – Нека дойде майка ти още утре в двореца – да я надаря, с каквото иска.
Върнала се вампировата булка при бабата и всичко и разказала. Магьосницата още на другия ден отишла в двореца. Съобщили на царя, че една окъсана бабичка иска да влезе при него. Царят заповядъл да я въведат в чертога.

– Добър ден, царю честити – рекла магьосницата. – Да ти е жива челядта, да са ти дълги дните! Защо си ме викал?
– Ти ли си майка на оня момък, който идва вчера да иска дъщеря ми?
– Аз съм, царю честити.
– Хубаво, бабо, че си отхранила такъв умен мъж и си го научила на всички знахарски тайни. Той съживи момците, които се бяха вкаменили в брачния чертог на двореца. Той даде на дъщеря ми лековита вода, с която отрови беса в нея, дето вкаменяваше момците.
– Не може да бъде – рекла учудено бабичката. – Де се е чуло и видяло – вкаменен човек да оживее? Ти шега ли си правиш с мене?
– Как да не може? – казал царят. – Колкото момци се бяха вкаменили, все оживяха. Та съм те повикал да те наградя. Какво искаш да ти дам?
– Царю честити – рекла магьосницата, – това, което искам, ти няма да ми дадеш, а това, което ще поискаш да ми дадеш, не ми трябва.
– Кажи да видим! – казъл царят. – Всичко ще ти дам: само царството ми недей иска.
– Има – рекла бабата – в твоите градини едно чудно птиче, което говори. Него искам да ми дадеш.
Царят не очаквал бабата да му поиска толкова скъп дар. Той наистина имал такова птиче, но никому не бил казвал за него.
– Как може – рекъл той – птиче да говори? Не може да бъде! Няма в моите градини такова птиче. Нещо друго искай!
– Нали ти казах, царю честити – рекла бабата, – че няма да ми дадеш, каквото поискам! А ти каквото ми даваш, то не ми трябва. Птичето искам.
– Може ли такова нещо? – престорил се на учуден царят. – Мигар се е чуло и видяло – птиче да говори? Ти подиграваш ли се с мене?
– Как да не може? – рекла бабата. – Щом може вкаменен човек да оживее, и птиче може да говори. Ако син ми е наистина оживил ония момци, както казваш, дай ми птичето!

Колкото и да не искал царят да даде на бабата чудното птиче, понеже вече бил обещал  да и даде, каквото поиска, дал и го. Магьосницата го взела и го отнесла у дома си, па го турила в една клетка и вечер, когато храненицата и заспи, тя разговаряла с чудното птиче. Булката усещала, че вечер рано-рано я унася сън, та заспива: а много искала да види къде отива нощем бабата и какво прави. Тя извадила люспата, която и бил дал гущеровият цар, потъркала я с пръсти и гущерът се явил.
– Защо ти трябвам? – запитал той.
– Искам да ми донесеш разсънно биле – рекла бабината храненица.
Гущерът се изгубил, а след малко се явил пак и носел в устата си стръкче трева. Булката хапнала малко от тревата, когато се мръкнало и се престорила на заспала. Тогава бабата свалила клетката и започнала да се разговаря с птичето.
– Кажи ми, птиченце – попитала го тя, – къде е сега мъж ми и какво прави?
– Мъж ти – рекло птичето – е в най-горната земя. Той се ожени за една арапка и живее с нея в царството на Смъртта.
– Къде е сега син ми, птиченце? – запитала отново бабата . – В коя земя е?
– Ти имаш двама сина – отвърнало птичето, – но те не те познават. Единият е при баща си и при мащехата си, в най-горната земя, в царството на Смъртта. А другият е тук, в пещерния дворец, през три морета от това царство. И той не те познава.
– Ами кажи ми, птиченце – рекла пак магьосницата, – как мога да прокудя арапката от царството на Смъртта и да се върна там, дето живеех преди години?
– Не знам – рекло птичето. – Иди питай сина си, който живее в пещерния дворец.
Бабата закачила клетката на прозореца. След това взела една пръчка, която била забодена над вратата и излязла навън. Булката си турила под езика люспата, подарена от змийския цар, и станала невидима, па излязла подир бабата. Магьосницата се завъртяла три пъти около едно дърво сред двора и се ударила с пръчката; сетне се върнала, та оставила пръчката на мястото и, а оттам взела друга. Ударила с нея в земята и мигом изчезнала.

Храненицата и направила същото. Оная пръчка, с която магьосницата ударила земята, можела да пренася човек през море, като по сухо. Булката нямала такава пръчка, но погледнала през елмаза, подарен  от жабешката царица, за да види къде е бабата. Видяла я, че минава през първото море. Храненицата се понесла на там със силата на змийската люспа, която пренасяла човек и през море, и през скали. Тя настигнала бабата и я надминала; прехвърлила трите морета и се спряла до едни високи скали – да я чака. Магьосницата дошла до скалите и почукала с пръчката. Показал се някакъв черен човек и отворил една врата в скалите. Влязла бабата, влязла подир нея и булката, без да я види никой. Намерили се в голям подземен дворец. Бабата минавала от стая в стая, докато стигнала до едно широко тъмно езеро сред двореца.Там тя се огледала в езерото и рекла:
– Както виждам себе си в тая вода, така да видя след малко сина си, изправен пред мене.
И наистина, подир малко се вестил един човек в дрехи от свила, кадифе и сърма. Той много приличал на вампира, мъжа на княгинята, но бил по стар и брадат. Той му бил брат  и син на магьосницата, но не я познавал. Попитал бабата защо го е повикала.

– Виках те, синко – рекла тя, – да ми кажеш има ли да поръчаш нещо. Аз отивам при брата ти, в царството на Смъртта. Ако има нещо да кажеш – било на баща си, било на брата си, – кажи го на мене, а аз ще го кажа на тях.
– Добре – казал този. – Като отидеш в онова царство, кажи на брат ми, че раните, дето са му на челото, ще го болят, ще дълбаят и ще текат и няма да заздравеят, докато някой не му залепи листя от червеното дърво, което расте отвън пред пещерата ми. Лек за тия рани няма в неговото царство.
– Ще му кажа – рекла бабата. – А на баща ти какво да кажа?
– На него пък речи, че ако иска да добие предишното си царство и да намери царицата, която е царувала заедно с него, трябва да погледне през елмаза, който има царицата на жабите. Тогава ще види де е царицата и какво да стори, за да си добие отново царството и да не робува на сина си. Това ще му кажеш.
В това време цялото езеро блеснало изведнъж, като че над него изгряло слънце и мъжът се изгубил.

Магьосницата тръгнала пак из двореца – от стая в стая, докато стигнала до вратата; Там ударила с пръчката по скалата, явил се отново черният човек, отворил  канарата, бабата и булката минали, а канарата се затворила и човекът се изгубил. Пред пещерата наистина растяло едно голямо червено дърво. Бабината храненица откършила от него един клон и тръгнала бързо – бързо, за да изпревари магьосницата.

Като стигнала в къщи, извадила люспата из устата си, а клона скрила под възглавницата, легнала и се престорила на заспала. Малко след това дошла и бабата. Тя снела клетката с птичето от прозореца.
– Кажи ми, птиченце – запитала го магьосницата, – къде ще намеря елмаза, през който  гледа царицата на жабите?
– Ще го намериш при камъка, дето стои ни на небето, ни на земята – отвърнало птичето.
Бабата се изгубила. Ходила що ходила, върнала се и пак свалила птичето от прозореца.
– Ти ме излъга, птиченце – рекла му тя, – и аз няма днес да ти дам нито вода, нито храна. Елмазът не е у царицата на жабите: тя го била дала на един юнак. Виж къде е той, па ми кажи.
Птичето не казало нищо. Бабата го питала и веднаж, и дваж, но то все мълчало. Тя му не дала тоя ден ни да яде, ни да пие вода. Когато магьосницата излязла по работа, булката отворила клетката и дала на птичето вода и зрънца. То се нахранило и казало на момичето:
– Аз не обадих на бабичката де е елмазът, защото тя щеше да ти го вземе. Той и трябва за да види къде е мъж и, какво прави. Преди години тя беше царица на едно голямо царство, но мъж и – царят – я прокуди и се ожени за друга, една арапка. Тогава прокудената царица направи магия и цялото царство на мъжа и стана царство на Смъртта, а двамата и сина станаха вампири. За да се развали магията, трябва да се изгорят ризите на оня вампир, който живее в царството  на Смъртта.
Като чула това, булката взела клончето, златния кърчаг, в който имало от благословената вода, и хвърлила свилената връв, подарена и от царя на слепоците. После почнала бързо-бързо да се катери по нея, докато минала седем царства и стигнала в осмото: там си турила под езика змийската люспа, за да не я вижда никой. Тя стигнала среднощ в царството на Смъртта и минала през скалите, та влязла в двореца. Малко след нея си дошъл и мъжът и. Той почнал да се кара пак на баща си и майка си:
– Дошла е булката ми, а вие не сте пратили човек да ми обади. Защо я криете? Защо не ми казвате?
– Никой не е дохождал, синко – заговорила вампировата майка. – Откак я прати през седем царства надолу, тя не се е връщала.
– Лъжеш, криеш я! – развикал се вампирът. – Аз подушвам мирис на човек: тя е някъде тук. Кажете къде сте я скрили!
– Не сме я никъде скрили – почнала да се оправдава арапката. – Не сме я виждали дори.
Вампирът се разгневил тогава и плеснал с ръце. Дошъл черният дух. Той му рекъл да вземе арапката и да я пренесе през осем царства надолу чак в деветото, па си влязъл в стаята.

Той си съблякъл дрехите и седемте кожи, сложил запалената свещ на пода и решил да не спи тая нощ. Но от умора се бил унесъл в дрямка. По едно време усетил, че някой залепва един лист на една от раните и на главата му олеква: болката от едната рана изчезнала. Вампирът размахал ръце –  да хване оня, който сложил листа, но не можал да улови никого. Тогава седнал на леглото и решил вече да не спи, а да пази. Пазил час – два, никой не влязъл в стаята. Пак го налегнала дрямка и той заспал за втори път. Булката му залепила втори лист на другата рана: и тя оздравяла. Вампирът усетил, че болката му минава, събудил се и рекъл:
– Къде си ти, човече, който ме излекува? Кой си ти, отде идеш и какъв е тоя чудотворен цяр? Не бой се, кажи! Нищо лошо няма да ти сторя. Ако си мъж, стани ми побратим; ако си жена, бъди ми посестрима, но само се обади да те зная кой си и какъв си!
Ала булката не се обадила. Вампирът пак заспал подир малко. Понеже болките му били минали, сънят му бил дълбок. Тогава царкинята взела свещта, доближила се до кожите и ги запалила. Те мигом пламнали и тежка миризма изпълнила стаята. Нищо се не виждало от дим и чад. Вампирът се събудил, но той не бил вече вампир, а хубав, строен и снажен момък.
Царкинята излязла навън, па поръсила накръст гробищата с чудотворната вода. И целият зловещ дворец в миг се преобразил: той светнал от злато, скъпоценни камъни, мрамори, кадифе и свила. Канарите и гробищата изчезнали. Дяволите,  джуджетата, арапите и жълтоликите хора се превърнали в царедворци, стражи, войници и слуги – с благородни лица. Булката влязла в престолния чертог :  там вместо вампировия баща седял на престола белолик цар с побеляла коса, умни очи и кротко лице. До него седяла царицата – същата магьосница, която била помайчима на булката в осмото подземно царство. А между тях стоял царският син, който бил до преди малко вампир.
Царкинята зърнала между хората, които се разхождали в градината на двореца, сестра си и тримата си братя. Тя извадила  из устата си змийската люспа и те я видели. Радостта на братята и сестрите нямала край. Царкинята ги отвела в двореца, дето ги чакали царят, царицата и князът. Почнали големи тържества и дълги угощения. Царят пратил великолепни колесници да доведат родителите и сродниците на снахата от далечното царство. Те дошли и тогава за втори път отпразнували сватбата на царкинята и княза.

Минали тържествата, гостите се разотишли, а младоженците останали да живеят честито и в радост в онова хубаво царство, дето половината година било ден, а половината – нощ.

Алчният богаташ

Имало едно време двама братя. Единият бил богат, другият – беден. Богатият нищо не работел, а печелел много. Бедният ловял риба и така се прехранвал. Веднъж богатият вдигнал сватба — сина си женел. Събрали се много гости в дома му. „Ще ида и аз на гости на брат си“ — рекъл си бедният. Взел на заем от съседите кравай и отишъл, но застанал пред портата, не посмял да влезе. Като го зърнал, богатият брат изревал: — Защо си се домъкнал? Да не искаш да се мериш с моите гости? Вън, да не съм те видял тук! Натъжил се бедният брат. Взел въдицата и отишъл да лови риба. Седнал в старата си лодка и отплавал в морето. Хвърлял, хвърлял — все дребни рибки се хващали. А слънцето още малко и ще залезе. „Ех — рекъл си бедният рибар, — ще хвърля още веднъж, на късмет.“ Хвърлил въдицата и издърпал такава риба, каквато не бил виждал – голяма и цялата сребърна. Зарадвал се беднякът, че уловил такава чудна риба, и понечил да я пъхне в торбата. А рибата изведнъж заговорила с човешки глас: — Не ме погубвай, добри човече, пусни ме обратно във водата! Помислил рибарят за своите деца и казал: — Не мога да те пусна — и аз съм гладен, и децата ми отдавна искат да ядат. С какво ще се върна? — Като си тъй беден — рекла рибата, — бръкни в устата ми и извади оттам един златен пръстен. Рибарят помислил-помислил, па рекъл: — Боя се да не ми откъснеш ръката. — Не се страхувай, нищо лошо няма да ти сторя! Престрашил се рибарят, пъхнал си ръката в устата на рибата и извадил оттам един златен пръстен. — За какво ми е този пръстен? — казал рибарят. — Няма да ме нахрани той. — Почакай, ще видиш — отговорила чудната риба, — ще те нахрани и още как! Хвърли в морето тия дребни рибки и сложи пръстена на дъното на лодката. Рибарят така и направил. И щом сложил пръстена на дъното на лодката, тутакси там се появили цяла купчина монети. Бедният рибар пуснал рибата в морето и загребал бързо към брега. Съблякъл ризата си, събрал в нея парите и радостен се прибрал в къщи. Заживял от хубаво по-хубаво. Направил си нова къща и поканил много гости да сподели радостта си, но не поканил своя брат — не могъл да забрави обидата. Богатият научил, че брат му в нова къща живее и с гости се весели. Заръчал на своя син: — Иди виж какво става там! Отишъл синът, погледнал и бегом се върнал обратно. — Ех — казал на баща си, — какво имаш ти! А у твоя брат и къщата нова, и оборът пълен, и на трапезата само от пиле мляко няма! Богатият позеленял от завист. Пак изпратил сина си да повика брат му. Дошъл бедният брат при богатия. — Откъде имаш толкова имот? — попитал богаташът. — Разправят, че живееш сега по-добре и от мен. Беднякът не умеел да лъже — разказал всичко, както си било. Богатият, като чул, тутакси решил: „Ще ида, рекъл си, и аз да уловя тая риба“. Купил една нова въдица, седнал в нова лодка и отплавал в морето. Ловил, ловил и уловил чудната риба. — Не ме погубвай — молила рибата, — пусни ме, малки рибки имам. — Не, миличка — ухилил се богаташът. — Няма да те пусна. Дай и на мене такъв пръстен, какъвто си дала на моя брат! — Но брат ти беше беден, нямаше какво да яде. А на тебе за какво ти е? — Как за какво! Не искам брат ми да бъде по-богат от мене. Я давай пръстена и това е! Иначе ще те отнеса в къщи и ще те изпържа… — Е, щом е тъй — отвърнала рибата. — Вземи, щом си такъв завистлив! На мене ми е все едно. Рибата отворила уста. Алчният богаташ напъхал до лакът ръката си. А рибата — хрус с острите си зъби! — откъснала му ръката и се спуснала с нея на дъното на морето. Върнал се богатият брат в къщи — без пари, без една ръка. Така му се и пада!

Децата пазят тайни… ако си платиш

Британските родители харчат около 1400 лири всяка година, за да подкупват децата си да не издават определени тайни.

Проучване установи, че родителите всяка година искат от децата си поне няколко десетки пъти да пазят тайни, най-често от другия родител.

За целта се налага да се изръсват с по около 27 лири всяка седмица – кеш и за нови дрешки и джънк фууд, посочва newslite.tv.

Най-често родителите искат от децата си да пазят тайна за купен подарък. На второ място идва настойчивата молба дечурлигата да казват, че са на по-малко години пред различни институции, с цел родителите им да не плащат или да плащат по-малко за вход/нощувка.

По-притеснителното е, че 5% от майките и бащите на Острова са поискали от отрочетата си да не казват, че са нарушили закона.

Най-често децата се прелъгват да мълчат с технологични подаръци – видео игри и джажди, като родителите олекват средно със 176,80 лири годишно.

Дрехите са на второ място сред родителските подкупи, следват обувките, игрите и забавленията. На ръка пък годишно се дават 114,40 лири.

Ето и топ 10 на тайните, които родителите молят децата си да не издават:

1. За подарък, който са купили (54%)
2. Истинските си години, за да ползват намаления в цената (26%)
3. Че заспиват по-късно от времето за лягане (22%)
4. Че ядат джънк фууд и сладки неща (16%)
5. За екстравагантни покупки (13%)
6. Истинската си възраст, за да ги вкарат на забранен филм (9%)
7. Че единият родител е нарушил правила, поставени от другия родител (8%)
8. Че са счупили нещо вкъщи (7%)
9. Че са нарушили закона (5%)
10. Че са счупили колата (3%)

Източник: inews.bg

Торба жълтици

Един старец отишъл в гората за дърва. Намерил едно кухо дърво, размахал секирата и тупа-лупа, съборил го на земята. Като се заловил да го цепи, в кухината му намерил една кожена торба, пълна с жълтици. Зарадвал се на късмета си, натоварил цепениците на колата, окачил торбата с жълтиците на ритлата и повел воловците към дома си. Вървял старецът и си мислел:

– Намерих аз парите, но гората не е моя. И кухото дърво не е мое. Отде накъде парите пък да са мои? Те са чужди. Ако съм човек на място, ще издиря стопанина им и ще му ги дам, защото от чужди пари прокопсия няма.
Не щеш ли, на среща му се задал един сиромах човек, дрипав до немай-къде, разтревожен, запъхтян.
– Откъде идеш, побратиме? – викнал сиромахът.
– От гората – отвърнал дърварят. – Защо питаш?
– Да си намерил нещо?
– Намерих – кимнал с глава старецът.
– Слава богу! – зарадвал се дрипавият. – Аз, брате, имах само една юница, но ме натисна голяма сиромашия и реших да я продам. Отзарана я откарах на пазара, добра цена й дадоха, тръгнах си и де да знам как, по пътя съм изтърсил торбата с парите. Като луд съм тичал до тука. Къде е торбата ми?
– Ей там, закачил съм я на ритлата.
Сиромахът се втурнал към торбата. Бръкнал с две ръце вътре, нагребал жълтиците, погледнал ги, но мигом пак ги изтърсил в торбата като опарен.
– Не са мои – рекъл, – моите бяха бели, а тези са жълти.
– Чудно – замислено проговорил дърварят, – какви може да са тези, дето ги намерих?
– Крадени! – отсякъл сиромахът.
– Кой ги е задигнал?
– Крадците.
– А къде са крадците?
– В гората, къде другаде? – извикал сиромахът и хукнал по-нататък да търси своята торба.
Старецът се прибрал у дома си и рано на другата сутрин метнал торбата с намерените пари на тоягата си, емнал пътя, че в гората – да търси крадците. В най-затънтените дебри забелязал светлинка. То било огън. Като приближил край огъня, заварил десетина души – надянали един овен на шиш – въртят го над жаравата.
– Добър ви ден! – поздравил старецът.
– Добре си дошъл! – отвърнал един от горските хора. – Ти, дядо, по каква работа ходиш?
– Тръгнал съм да търся крадците. Да не сте вие?
– Имаш грешка. Тука крадци няма – обадил се главатарят на горските хора.
– А вие какви сте?
– Ние сме хора хайдути. Излезли сме в гората да закриляме сиромасите и да наказваме народните изедници. А ти поседни да си отпочинеш и да опиташ нашия овен! – поканил го главатарят.
Старецът подвил крак, нахранил се, благодарил на домакините и на тръгване попитал:
– Кажете ми, братя, къде мога да намеря крадците?
– В дворците, там са крадците! – отвърнал войводата.
Старецът се дигнал, излязъл от гората и се спуснал към големия град. Отишъл право в царския дворец. Влязъл вътре. Там заварил десетина големци, в позлатени дрехи облечени. Събрали се на съвет.
– Добър ви ден! – поздравил ги старецът.
– Ти какво търсиш тука? – гневно го посрещнал един брадат царедворец.
– Крадците търся.
– Какви крадци? – скочил на крака брадатият и от очите му започнали да изскачат искри.
– Ония, дето са задигнали ей тази торба. Аз я намерих в едно кухо дърво.
– Какво има вътре? – надникнал големецът.
– Жълтици.
– Жълтици ли? – посегнал брадатият. – Дай я тука!
И като прибрал торбата, той намигнал на другарите си и захванал да тика стареца към вратата.
– Ти, дядо, – рекъл, – нямаш работа тука. Иди да търсиш крадците вън от царския дворец, защото ние сме най-честните. Додето намериш крадците, ние ще ти вардим парите. Тука те са на сигурно място. Точно подир една година ела да си получиш торбата.
Отишъл си старецът и цяла година ходил насам-натам да пита за крадците. Като се изтърколила годината, той пак похлопал на царските врати. А големците пак били събрани на съвет.
– Годината мина – рекъл им старецът, – върнете ми торбата с жълтиците.
– Годината мина, но ти, старче, закъсня – дигнал се пак оня, брадатият. – Аз ти казах да се явиш тука след една година, а ти пристигаш след една година и един ден. Значи просрочил си. Губиш торбата. Хайде, махай се, че имаме работа.
Старецът излязъл вън, почесал се по тила и рекъл:
– Право ми казаха хайдутите. Тука са били най-опасните, ония, дето и крадат, и лъжат.

Болен здрав носи

Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го видяла лисицата и се усмихнала. Тя познала, че вълкът е гладен, няма много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за голямата сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби. Тя само с хитринка се опитвала да преживява и винаги, когато могла, показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него и по тоя начин отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен, помислила си да го направи за присмех на другите. Отишла при него и заподскачала, подсмивала се радостно, търкаляла се. Кумчо-вълчо я погледнал сърдито и рекъл: — Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна? — Как няма да съм радостна, кумче? — рекла лисицата. — Весела съм, сита съм, сега ми е паднало сърце на място. — Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? — попитал вълкът учудено. — Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що ядене има, що пиене, ум да загубиш. Па мен ме поканиха и аз сгризах набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от сготвените агънца и от печеното теле. — Кума-лисо! — надигнал се изгладнелият вълк. — Веднага ме заведи на сватбата, че както съм изпусталял, и теб ще изям. — Да вървим, кумчо, да вървим! — забързала Кума-лиса. — Ще те заведа на тази богата сватба, та цял живот да помниш и разказваш. Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума-лиса погледнала през комина. По едно време рекла: — Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата! — Кумице, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо-вълчо. — Дават, кумче, дават! — рекла Кума-лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ууу, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата. Кумчо-вълчо облизал устата си и побутнал лисицата: — Кума-лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм! — Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката. Кумчо-вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го бутнала, той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка. Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой. Докато сватбарите гонели кумчо-вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба: — Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото? Кума-лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо-вълчо? Дали го пребиха? И както си мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи и да нарежда: — Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече. Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея: — Олеле, кумице, пребиха ме! — оплакал се той. — Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните. Кумчо-вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл: — Ще ти помогна, Кума-лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл. Ти съвсем си съсипана. Навел се Кумчо-вълчо, Кума-лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума-лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла: — Болен здрав носи, болен здрав носи! — Какво казваш, кумице?— позапрял се Кумчо-вълчо. — Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата. Пак тръгнал Кумчо-вълчо и Кума-лиса занареждала: — Болен здрав носи, болен здрав носи! — Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! — замолил я Кумчо-вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко! А Кума-лиса примирала от смях и пак думала тихо: — Болен здрав носи, болен здрав носи! Кумчо-вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си: — Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! — И като се пусне след нея… Бягала Кума-лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили, та не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в дупката си, ама Кумчо-вълчо я сграбил за едната нога. Тя приплакала от болка, но завикала високо: — Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен! И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла: — Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде! Кумчо-вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си. Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо-вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници. А Кумчо-вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума-лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.

Приказка за бедния рибар

Имаше в миналото един рибар. Той живееше на морския бряг в къщурка, покрита с тръстика. Всичкото му имане бяха две малки русокоси девойчета и една вехта мрежа, с която ловеше риба. Двете девойчета помагаха на майка си, шетаха в къщи, носеха вода със стомните от чешмата, поливаха цветята в градината и вечерно време кърпеха скъсаната мрежа, докато майка им наготви вечерята и баща им се върне от пазара. Всеки ден бащата ходеше по пясъка край морето, хвърляше мрежата и ловеше дребна риба. Изсипваше я в едно кошче. Като напълнеше кошчето с риба, той отиваше в града, продаваше я и с получените пари купуваше за децата си хляб и дребни подаръци. Децата бяха много

доволни от своя баща и не му се сърдеха, ако някога не можеше да хване риба и се върнеше в къщи с празни ръце. Една сутрин рибарят прехвърли през рамо закърпената мрежа, взе празното кошче и слезе по пътеката към морето. Нагази хладния пясък и когато стигна до водата, запретна крачолите и ръкавите си, приготви мрежата, надипли я. — Хайде — рече си той, — дано днес сполуката ме споходи и да я напълня кошчето с риба, защото съм дал обувките на двеге си момиченца на обущаря и трябва да платя за кърпежа. Ако не спечеля пари, довечера не ще мога да ги взема, а децата не биса да ходят боси, ще им помръзнат краката. Щом изрече тия думи, рибарят метна мрежата. Тя се разтвори като малко облаче и се спусна към водата. Бързо потъна. Рибарят хвана въжето и го изтегли. Събра мрежата и се опита да я измъкне, но тя беше загребала нещо много тежко и не мърдаше. Рибарят се почеса по тила, помисли малко и бързо завърза края на въжето за едно крайбрежно дърво. Сетне се съблече, влезе съв водата, почна да се гмурка и с голяма мъка избута мрежата навън. Сърцето му затупка, когато видя, че в мрежата се е заплело едно малко, но тежко засмолсно буренце. — Навярно туй буренце е пълно с жълтици — рече развълнуван бедният рибар и го освободи от мрежата. Търкулна го на пясъка. Захвана трескаво да го оглежда и остана разочарован, когато откри, че бурето е пробито и пълно догоре с пясък. Въздъхна, почисти мрежата, изхвърли камъчетата и кривите раци и отново я метна във водата. Този път мрежата беше съвършено лека и излезе на брега празна. Някъде на краичеца в конците се беше замотала само една рибка с големи рубинени очички и с червена опашка. Рибарят протегна ръка и я освободи от конците. Сетне я хвърли в кошчето. Рибката, като се видя на сухо, подскочи три пъти и проговори с тънко рибено гласче: — Хей, рибарино, какво правиш? Защо ме оставяш в този сух кош, не знаеш ли, че аз мога да живея само във вода? Моля ти се, пусни ме пак в морето. — Стой си в коша, ей сега ще ти хвана още другарки! — рече рибарят и отново почисти мрежата си. Слушай — обади се повторно рибката, — ако ме върнеш отново в морето, обещавам ти да се явя иа помощ, когато те застрашава най-голяма опасност! — Че с какво можеш да ми помогнеш ти — една нищо и никаква рибка? — попита рибарят. — С хитрост — отговори рибката. — Аз съм най-хитрата рибка морето. Едно време Хитър Петър, като плаваше с лодка, си изтърва торбата с хитростите. Аз влязох в падналата на морското дъно торба и изядох всичките хитрости. Сега главата ми е пълна с ум. — Ами как ще те повикам, когато ми потрябваш? — Как ли, подсвирни три пъти тихо с уста и аз ще се явя. Рибарят се замислил и си рече: — Каквото с нея, такова и без нея! — наведе се, хвана рибката за червената опашка и я хвърли отново в морето. След това приготви мрежата и за трети път си опита късмета. Потегли мрежата навън, но този път тя беше още по-тежка, отколкото първия път. Повторно влезе под водата озадаченият рибар и избута тежката мрежа. Като я измъкна най-сетне на пясъка, що да види: вътре се търкулна една делва, кована от желязо, запушена с печат от черна смола. Рибарят се наведе и погледна печата на смолата. На печата пишеше: „Михаил, ковач на оръжия, 1246 г.“ Рибарят, разтревожен, погледна делвата. Сърцето му силно затупка. С трескави пръсти се залови да лющи смолата. — Навярно този ковач е хвърлил в морето желязната делва преди седемстотин години. Я да видя какво има вътре! Дълго клати ръждивата запушалка и най-сетне я измъкна. Тогава стана чудо, което накара зъбите на рибаря да затракат… От желязната делва започна да излиза гъст чер пушек. Тоя пушек се изви до небето и захвана да се разлива по пясъка и над морето. Сетне започна да се събира, да се сгъстява още повече и изведнъж се превърна на огромен великан с огнени очи, с уста като пещера, със зъби като тесли, с остри хищни нокти и с космати гърди. Най-напред чудовището разтвори устата си и размаха ръце уплашено: — Господарю — извика то с гръмовит глас, — ти си най-добрият ковач на земята, ти нямаш равен на себе си, моля ти се, смили се над мене и не ме убивай. Пощади живота ми, Михаиле! Рибарят, ужасен, се дръпна назад и погледна накъде ще може да избяга. — Какво говориш? — продума той и зъбите му затракаха. — Ковачът Михаил е починал преди 700 години. Надгробната му плоча е запазена в музея. Тя е нашарена със старобългарски букви. Аз не съм никакъв господар. Аз съм един беден черноморски рибар. А ти кой си? — Аз съм духът на злото и на разрушението. — Ами какво правиш в тая делва? — Затвори ме едно време в нея хитрият ковач Михаил. — Че защо те затвори? — Ще ти кажа. Михаил Ковач имаше железарска работилница в Несебър. Докато той неуморно дигаше стоманения чук и правеше оръжия, клепаше сърпове и точеше секири, неговият по-малък брат скиташе по механите и пиеше вино с пръстени гърнета. Веднъж малкият брат надникна в работилницата. Беше пиян. — Какво искаш? — попита Михаил своя брат. — Искам да напуснеш ковачницата. — Но тая ковачница е моя. — Не е твоя, ами е бащина. — Когато почина нашият баща, ти нали получи своя дял — пад¬наха ти се къщата и двете ниви, но ти всичко пропи, защо си дошъл сега? — Дошъл съм да поема ковачницата и да те прогоня оттук! Скараха се двамата братя здравата. — Къде ми е тежкият меч? — викна пияният. — Ето го! — обадих се аз, откачих от стената най-тежкия меч и му го подадох. Тогава пияният удари брата си по главата. Михаил Ковач падна на земята. Три месеца лежа, докато му зарасне раната. А малкият влезе в тъмницата. Веднъж Михаил Ковач ме покани е своята ковачница. Беше седнал на едно трикрако столче, а напреде му стоеше тая желязна делва. — Не искам да враждувам с тебе — рече ми той. — Искам да ти бъда приятел и за да повярваш в моето приятелство, ще ти дам този пръстен. Той не е нещо ценно, но ми е много скъп, защото го имам от майка си. Съгласен ли си? — Съгласен съм — отговорих аз. Тогава ковачът измъкна от средния си пръст железния пръстен, ала без да ще, го изтърва в делвата, която беше търкулнал пред краката си. Наведе се и се опита да извади пръстена с ръка, но гърлото на делвата беше тясно и неговата ръка не можа да се промъкне. — Стой, Михаиле — викнах аз, за да разбере, че аз всичко мога да сторя, — погледни как ще се превърна в човече колкото твоя среден пръст, ще вляза в делвата и ще изкарам пръстена. — Влез де! — рече ковачът. Аз мигом се превърнах на мъничко човече и се спуснах надолу с главата. И докато намеря пръстена на тъмното дъно, ковачът зачука в гърлото на делвата една желязна запушалка и викна: — Ти си враг на човешкия род! Ти подаде меча на брата ми, за да ме погуби. Осъждам те на вечен затвор в тая стоманена делва. Хей, синове мои, натоварете делвата на една колесница и я откарайте на черноморския бряг. Когато стигнете, влезте навътре с една лодка и хвърлете делвата в морската дълбочина! Синовете на ковача изпълниха заповедта, търкулнаха делвата и аз паднах в морето. Вълните ме понесоха от бряг на бряг. Цели седемстотин години ме блъскаха по крайбрежните канари. И ето днес ти ме извлече в своята мрежа. Отново очите ми видяха светлина. В делвата мислех, че отколе съм ослепял. Ти си моят освободител. Вземи железния пръстен и се приготви да умреш! Предлагам ти да избереш каквато смърт искаш. — Защо трябва да умирам? — попита рибарят и прежълтя от страх. — Защото ме освободи. А пък аз съм дал клетва да погубя оня, който ме освободи. Най-напред, когато ме хвърлиха синовете на ковача в морето, аз си рекох: — Ако някой ме освободи, ще напълня къщата му със съкровища. Ще го направя най-богатия човек на света. Минаха двеста години. Никой не се яви да ме освободи. — Ако някой отвори делвата — повторно си рекох аз, — ще му изпълня три желания, каквито и да бъдат. Минаха се още двесте години. Никой не се яви да отвори делвата. Тогава аз ее разгневих: — Ако някой отвори делвата, давам клетва, че ще го погубя. Ще му позволя само да си избере от какво иска да умре. По-скоро си избирай от каква смърт искаш да загинеш, защото нямам време да те чакам! Бедният рибар падна на колене и почна да се моли на чудовището: — Не ме убивай! Аз имам две малки дъщери, които ще загинат от глад, ако не им занеса довечера хляб. Пощади ми живота, нали аз те освободих от делвата. — Избирай! — грозно изрева духът на злото и тропна с крак. Тогава рибарят се досети за мъничката рибка, която освободи преди половин час, обърна се към морето и тихо подсвирна три пъти. В същия миг една грамадна вълна се зададе към брега. Тя налапа пясъка и спря до косматите крака на чудовището. Върху гребена на вълната подскокна хитрата рибка и попита рибаря какво иска. — Този зъл дух — рече рибарят — иска да ме убие. — Защо иска да те убие? — писна рибката. — Защото отворих делвата и го освободих от мрака. Справедливо ли е, морска душице, да загина от ръката на оня, комуто съм направил най-голяма добрина? — Аз съм дал клетва да погубя оня, който ме освободи — обади се огромният великан. — Щом като се е заклел, справедливо е да те убие, но ти казваш, че тоя великан е бил в делвата, защо ме лъжеш? Как е възможно такова голямо нещо да се побере в една мъничка делва? — Истина е! — обади се пак духът на злото. — Докато не видя с очите си, няма да повярвам — изпищя рибката. Тогава великанът почна да се смалява, превърна се отново на мъничко човече и скокна в делвата. — Куку! — обади се той отвътре. Рибката прошепна на рибаря. — По скоро зачукай запушалката на делвата! Рибарят разбра работата, грабна запушалката, натисна я в гърлото на делвата, след това взе един камък и хубаво я зачука. — Остани пак в тъмнина, неблагодарнико! — викна той на злия дух. Великанът почна да плаче, да удря с юмруци и да се заканва, но стените на делвата бяха стоманени. Като свърши тая работа, рибарят грабна делвата, изкачи се на близката висока скала и хвърли в мор¬ската дълбочина врага на човешкия род. След това се върна при рибката и рече: — Благодаря ти, морска душице! Рибката поклати червената си опашка и викна на голямата вълна: — Хайде! Вълната я отнесе навътре. Бедният рибар дълго гледа след малката си спасителка и когато я изгуби от очи, наведе се и взе от пясъка старинния пръстен на Михаил Ковач. Тръгна към града с празното си кошче. Отби се при музейния пазител и му показа пръстена. — Какво ще ми дадеш за тоя старинен пръстен? — попита рибаринът. Музейният пазител пое пръстена и дълго го въртя в ръцете си. По едно време забеляза старобългарски букви, също като ония, които бяха издълбани върху надгробната каменна плоча на Михаил Ковач. — Ще ти платим за тая старинна находка, колкото ти се пада — рече той и му наброи добри пари. Бедният рибар излезе на пазара и накупи дрехи, обуща и играчки за двете свои малки дъщерички. В къщи децата щяха да полудеят от радост, когато видяха, че техният скъп татко този път им носи цял куп подаръци.

Заниманията за ръчичките не се изчерпват с рисуването

kids playingНека детето винаги има на разположение купчина листове, на които да рисува с креда (пастели); тя не трябва да се остри. Чудесни за целта са листове от ненужна компютърна разпечатка.

Детето рисува много? Лепете най-характерните или най-хубавите му рисунки в голям скицник. Слагайте им дата. След няколко години те ще се превърнат във вълнуващ спомен и ще позволят да проследите развитието на рожбата си. Смятате, че мъничето би могло да научи цветовете? Защо не? На малка дъсчица набодете разноцветни картончета и я закачете до масата за повиване.

Когато го преобличате, назовавайте разбъркано цвета на отделните картончета. Много скоро ще може да различава зеленото, червеното, жълтото.

Ако желаете детето да майстори заедно с вас или само, сложете в чекмедже или голяма кутия необходимите материали и ги дръжте постоянно там.
Цялата публикация „Заниманията за ръчичките не се изчерпват с рисуването“

Майсторене и занимания с ръчичките

painging childДецата обожават да мачкат и да бъркат. Направете разноцветни кубчета лед, като добавите към водата във формичките няколко капки сироп или безбредна боя за сладкиши.

Искате детето да поседи мирно докато стоплите яденето му? Сложете го в столчето за хранене и поставете на масичката пред него четири-пет от произведените от вас бучки лед. Заниманието с тях ще ви осигури поне няколко минути спокойствие.

Друг начин детето да разбръква е рисуването с ръце. Настанете го да седне пред миеща се плоскост (например маса, покрита с мушама) и я напръскайте с пяна за бръснене: детето ще свърши останалото, почти като велик художник.

Цялата публикация „Майсторене и занимания с ръчичките“