Педя човек – лакът брада+ видео

 

Един човек си имал трима синове и три дъщери. Двамината били женени, а най-малкият бил още ерген. Когато дошло време на бащата да умира, той повикал синовете си и им казъл:

– Чеда мои, който и  поиска някоя от сестрите ви, дайте му я. Гледайте по-скоро да ги настаните; недейте връща сватовници. Закълнете ми се, че ще пазите волята ми!
Те му се заклели. Умрял бащата. След някое време дошли орли да искат най-голямата сестра. По-големите братя не искали да я дадат.
– Свършиха ли се момците – викали те, – та ще дадем сестра си на орел? Я да изпъдим тези сватове!
Но най-малкият брат настоял да я дадат.
– Не бива – рекъл – да престъпваме волята на баща ни. Заклели сме му се да не връщаме сватове – които и да са. Да дадем сестра си!
Двамата се противили, но той дал момата на орлите и те я отнесли. Минало се време, дошли орлите и за средната. И нея по-старите братя не давали, противили се, но най-младият я дал. Пак се минало време, дошли и за най-малката. Старците я пак не давали, но младият дал и нея. Братята му го намразили оттогава и не искали да го погледнат.

Разчуло се по едно време, че царят ще венчава дъщеря си. Той я давал на оногова, който смогне да раздели за една нощ шестотин кила смес – просо, пшеница и ленено семе. Ако раздели сместа, ще му даде дъщеря си, ако ли не може – ще го погуби. Мнозина идвали, но никой не успявал да раздели сместа. Царят погубил тъй много момци. Научил се за това и най-младият брат. Макар, че братята му не искали и да го видят, той отишъл при тях и им рекъл:
– Ще ида да искам царската дъщеря. Или ще я взема, или ще ми вземат главата. Дошъл съм да се простя с вас. Може да се не видим вече.
Братята му го не пускали.
– Я си стой тука! – викали му те. – Ти с тоя ум даде сестрите ни на орли – да дивеят някъде вдън горите – та ги не видяхме вече, а сега си тръгнал на явна смърт. Мигар ще можеш да свършиш това, което иска царят? Я се остави! Стой си тука!
Но той ги не послушал. Тръгнал. Ходил що ходил, стигнал до една река. Водата била отбита, за да пои ливадите; на плиткото се мятала една едра риба. Момъкът се зарадвал, като я видял. „Ето ми обяд – рекъл си той. – Ще стъкна огън, ще опека рибата и ще се наям.“
Но рибата почнала да му се моли да я хвърли във водата.
– Може някога да ти помогна и аз – рекла тя. – Вземи си една люспа от мене и когата ти потрябвам, нагрей я малко на огъня – аз ще дойда веднага. 

Момъкът си откъснал една люспа и хвърлил рибата във водата, па тръгнал по-натам. На едно място видял деца, че били хванали бухал; те го мъчели – връзвали го за краката с канап и го мъкнели по пътя. На момъка дожаляло за птицата, та дал на децата по някоя пара да откупи бухала. Птицата почнала да му се моли:
– Пусни ме момко! Може някога и аз да ти потрябвам. Отскубни си едно перо от гърба ми. Когато имаш нужда от мене, нагрей го на огъня и аз ще дойда.

Момъкът си отскубнал едно перо и пуснал бухала. Тръгнал по-натам. Вървял що вървял, видял на едно място, че пресичат пътя много мравки. Те били тръгнали на бой. Вървели на гъсто – мравка до мравка. За да не смаже някоя от тях, момъкът се спрял да ги почака доката отминат. Но те минавали, минавали – свършек нямали. Три дена ги чакал момъкът. Най последно минал царят на мравките. Като го видял, мравият цар запитал:
– Колко време чакаш тука, момко?
– Три дена – отвърнал момъкът.
– Защо не мина?
– Страх ме беше да не сгазя някой от войниците ти – рекъл човекът.
– Какъв дар искаш да те даря, че си стоял три дена да чакаш, докато мине всичката ми войска?
– Ще ти кажа – рекъл момъкът. – Тръгнал съм да искам царьовата дъщеря. Но баща и я дава на оня, който смогне за една нощ да отдели шестотин кила смес от пшеница, ленено семе и просо. Та ако можеш да ми помогнеш.
– Това е лесно – казал мравият цар. – Не бой се: ще ти помогнем да разлъчиш сместа. Отивай в двореца, а когато ти потрябваме, вземи тази сламка, напечи я на огъня – ще дойдем веднага и всичко ще свършим.

Като пристигнал в двореца, момъкът казал на слугите, че е дошъл да иска царската дъщеря – та да обадят на царя. А те му се присмели:
– Ти ли бе, глупчо? Какви царски синове идваха с толкова народ и войска, и пак не успяха да разделят и едно кило смес, та ти си дошъл шестотин да разлъчиш! Я си върви по пътя!
Но момъкът настоявал.
– Нека дойде – рекъл царят, – щом не му е мила главата; нека се опита и той.
Влязъл момъкът при царя.
– Защо си дошъл бе момко?
– Искам дъщеря ти, царю честити. Или ми вземи главата, или ми дай дъщеря си.
– Ще видим – рекъл царят. – Най-напред ми кажи, наемаш ли се да отделиш шестотин кила смес пшеница, просо и ленено семе за една нощ?
– Ще го направя, царю честити, но недей да се сърдиш, ако те извикам през ноща, когато свърша работата – да видиш какво съм направил.
Царят се засмял и казал:
– А бе ти гледай, додето се съмне, да свършиш тая работа, та недей се надява да я свършиш още нощес.
Вечерта момъкът нагрял сламката на огъня и изведнаж стаята се изпълнила с мравки. Те започнали да разделят сместа. Едни вземат просото, други лененото семе, трети – пшеницата. До среднощ разделили целия куп и си отишли. Тогава момъкът пратил да повикат царя. Дошъл той и видял сместа разделена. Чудил се, чудил, не можел да се начуди как е успял момъкът да свърши тая работа и то толкова бързо.
– Е – рекъл момъкът. – Това се свърши. Сега ти, царю честити, трябва да устоиш на думата си – да ми дадеш дъщеря си.

-Ще ти я дам – рекъл царят, – но искам да и съшиеш едни дрехи: денем да блестят като морето и люспите на рибите, а нощем да светят като небето със звездите. Уший дрехите, па вземи дъщеря ми.
Момъкът нагрял рибята люспа. Явила се рибата и той и разказал за грижата си.
– Това е лесно – рекла рибата. – След малко ще ти донеса такава премяна. Рибята царица, която живее вдън морето в елмазен дворец, носи все такива дрехи.
И наистина, след малко рибата донесла на момъка няколко премени, каквито бил поръчал царят. Отнесъл ги момъкът на царя и той още повече се почудил, но все не му се искало да даде дъщеря си на прост селянин.
– Каква сватба ще правиме – рекъл церят на момъка, – като е болна царицата? От лоша болест лежи. Намери от някъде лек да я изцерим, па сетне ще мислим за сватба.
– Ще се опитам – казъл момъкът.
Щом си излязъл царя, момъкът нагрял на огъня перото от бухала. Долетяла птицата и го попитала какво иска. Момъкът разказал за болната царица.

– Лекът и е лесен – казал бухалът. – Улови три кучета – едно бяло, едно черно и едно шарено – заколи ги и ги изгори навръх планината на три огъня, па свари пепелта на трите и дай на царицата да пие. Изпие ли тая отвара, тя ще оздравее съвсем.
Момъкът направил, както го научил бухалът. Отнесъл отвара от пепелта на царицата – и тя оздравяла. Царят не можел вече след това да откаже на момъка: дал му дъщеря си; момъкът станал царски зет и заживял в двореца.
Царят имал още двама зетьове; те излизали всеки ден из гората по лов. Тръгнал веднаж и най-младият зет с тях. Ходили цял ден, лутали се из гората, но нищо не могли да уловят. Баджанакът им се отделил от тях и в една долина намерил едно човече – високо една педя, а брадата му дълга цял лакът. Джуджето било много силно – на трима юнаци надвивало. То имало и един кон с шест крака, по бърз от всички коне: нищо не можело да му убегне, ако го подгони. Па било и много хитро. То знаело, че тоя мъж води царска дъщеря, първа хубавица, та намислило с хитрост да я открадне. Зетят го видял и се спуснал да го улови. Джуджето побягнало; тичало, тичало, но си настъпило брадата и паднало. Зетят го хванал и го отнесъл в двореца.
– Я, педя човек – лакът брада! – почнали всички да викат, като го видели.
Целият дворец се събрал да гледа джуджето. А то – нали е хитро – нарочно им правело смях: скочи, настъпи си брадата и падне; завърти се на пета, за да играе хоро, пак си настъпи брадата, пак падне…

Царят поканил в двореца си на угощение всички знатни хора от царството – да им покаже джуджето. Всички се смеели, гледали го и се чудели къде е намерил царския зет такъв лов: педя човек – лакът брада. Като се мръкнало, зетят отвел човечето в своята стая, дето спели с царската дъщеря, да не би да избяга. И там то скачало, играло, падало, ставало, а те  се смели до късно през ноща. По едно време джуджето се уморило и легнало да спи, а съпрузите затворили прозорците и заключили вратите, па си легнали. Джуджето било крилато, но си криело крилете под дрехите. Като видяло, че младоженците са дълбоко заспали, то грабнало царкинята, отворило прозореца и отлетяло с нея – отвлякло я в гората. На заранта зетят се събудил; гледа – жена му я няма. Тръгнал да я търси из двореца – никъде не можал да я открие. Нямало го и джуджето. Той разбрал, че човечето го е надхитрило и му е грабнало невястата. Ами сега? Къде да върви да я търси? Казал на царя. Той викнал по него колкото глас държи:
– Какъв си ти такъв, една жена да не можеш да опазиш? Я върви да я намериш, че иначе ще ти взема главата!
Станал момъкът, яхнал един кон и отишъл да търси жена си в гората, дето бил намерил човечето. Тук жена, там жена – никъде я ненамерил. Като ходил по гората, озовал се пред една пещера; пред пещерата пасял един кон с шест крака, а като надзърнал в самата пещера, момъкът видял вътре жена си. И тя го видяла и му рекла:
– Хайде да бягаме по-скоро, докато не се е върнало джуджето! То излезе на лов из гората. Ти го гледаш педя човек, но той бил страшно силен. А конят му е много бърз и як: нищо не може да го надбяга. По-скоро да бягаме!
Царският зет качил жена си на коня, яхнал се и той и побягнали. Но конят на джуджето видял жената, че излиза от пещерата и почнал да цвили.
Джуджето чуло цвиленето на коня и дошло. Гледа – пещерата празна. Яхнало шестногия кон, бързо-бързо настигнало бегълците и грабнал царската дъщеря, па се върнало назад. Човекът се повъртял из гората и там замръкнал. Понеже го било страх да го не разкъсат зверове, той се качил на едно дърво – да преспи там; на дървото се виждало голямо гнездо – колкото цяла къща.
„В това гнездо – рекъл си той – ще мога да пренощувам.“
Като се покатерил на дървото и стигнал до гнездото, намерил там най-голямата си сестра. Тя го посрещнала с голяма радост и запитала:
– Как си попаднал, братко, в тая дива гора?
А той отвърнал:
– Дълги са моите патила, сестро. Аз се ожених за царската дъщеря, па един ден, като ходех по лов, намерих едно джудже и го отнесох в двореца. А то излезе много хитро и яко: открадна ми жената. Тръгнах да го гоня. Видях жена си тук в една пещера, а пред пещерата пасеше кон с шест крака. Взех жена си, но джуджето ме настигна и ми я отне. Та затова се въртя из тая гора – ще гледам да си взема някак жената.
Додето си приказвали тъй, долетял орелът, зетят на момъка. Той бил ранен и от крилата му текла кръв. Орловата невяста срещнала мъжа си и му казала:
– Един от братята ми е дошъл. Моля те, недей да му правиш нищо лошо.
А орелът рекъл:
– Ако е старият, ще го убия. Ако е средният, и него ще убия. Ако ли е младият, ще го нагостя, защото той те даде на мене за невяста.
– Най-малкият е – рекла жената.
Тогава орелът се зарадвал, посрещнал добре шурея си и го нагостил. Докато вечеряли, той го разпитал какво търси из тая гора. Човекът и нему разправил всичко.
Като го изслушал, орелът му рекъл:
– От него ти неможеш я взе. Ние днес се бихме дванадесет души с него заради тая жена, а той всички ни нарани и не можахме да я отървем. Той е много силен.
Човекът пренощувал в орловото гнездо, а на сутринта се качил пак на коня  и тръгнал да дири жена си. Минал пак пред пещерата; пак видял невястата си вътре, а коня на джуджето пасял пред пещерата. И сега човекът грабнал жена си – та на коня. Но шестногият кон пак изцвилил и педя човек-лакът брада настигнал съпрузите. Той ударил една плесница на царския зет и го повалил от коня, па взел жената и я отнесъл в пещерата. Човекът лежал дълго в несвяст. Чак надвечер дошъл на себе си. Пробудил се и  пак потърсил място да преспи. Видял на някакво дърво голямо гнездо като онова, дето пренощувал миналата нощ. Качил се на дървото. Там намерил по-малката си сестра. И тя се много зарадвала, като го видяла. Седнал той при сестра си и разказал и на нея всичко. Дошъл вторият му зет, орелът. Жената замолила мъжа си да не прави нищо лошо на брата и. И тоя орел рекъл:
– Ако е най-големият ти брат, ще го разкъсам; ако е средният, и нему няма да простя; но ако е най-малкият, ще го приема добре и ще го нагостя.
И тоя орел бил ранен. Като видял, че му е дошъл на гости най-малкият шурей, нагостил го и го разпитал по каква работа се е залутал из тая гора. Човекът разказал и нему всичко.
А орелът рекъл на шурея си:
– Не ще можеш я взе. И днес сме се били дванадесет души с него все заради нея, а той нарани всички ни до един и пак не можахме нищо да свършим.
На сутринта човекът станал, слязъл от дървото и пак тръгнал да търси жена си. Намерил я в пещерата и пак побягнали, но и сега конят пасял отвън и пазел жената. Щом животното процвилило, педя човек долетял, яхнал го и настигнали съпрузите. И сега ударил плесник на царския зет, та го повалил от коня долу, взел жената и я отнесъл. Чак вечерта човекът дошъл на себе си и се залутал в тъмнината из гората. И тая нощ съгледал едно дърво с гнездо на него – още по-голямо от предишните. Той се качил там и намерил най-малката си сестра. Нейният мъж бил триглав орел, цар на всички орли. И нему човекът разказал мъката си.
– Три пъти бягаме – рекъл – и трите пъти онова проклето джудже ни настига и все ми взема жената. Не знам какво да правя! Или ще остана да умра в тия гъсталаци, или ще я освободя!
– Ти – рекъл му орелът – не можеш я взе от него, че е много силен. Аз съм цар на орлите. И днес сме се били с него, всички изпонарани – не можахме да му отнемем жената. Но щом тая жена ти е съпруга и си дошъл да се посъветваш с мене, аз още утре ще наредя де що орли има по земята, да дойдат и ще попитам дали някой не знае леснина, как да я вземеш.
Преспал човекът и тая нощ в орлово гнездо. На сутринта, щом се съмнало, орловият цар разпратил по цялата земя заповед да се съберат орлите – къде що ги има – и всички дошли. Той ги запитал:
– Може ли да ми каже някой как да отнемем тая жена от педя човек – лакът брада? Знаете ли някаква леснина?
Орлите се замислили. Най-после един се обадил:
– Царю, ние не можем да намерим никаква леснина. Но има един стар орел, на три хиляди години е, лежи в една пещера, ослепял е от старини, та не може да дойде. Ако му отнесем да изяде три агнета и да пийне малко вода, може да добие сила – да дойде и да ни каже.
Тогава орловият цар разпоредил да уловят три агнета и да ги занесат на стария орел. Изпълнили заповедта. Не след дълго най-старият орел дошъл на сборището. Царят го запитал има ли някаква леснина –  да отнемат жената от джуджето.
– Той е педя човек – лакът брада – рекъл му царя на орлите – и живее тук, в тая гора. Има кон с шест крака – най-силен от всички коне. Па е откраднал дъщерята на един цар: нейният мъж ми е шурей – три сестри ни е дал. Сега човекът ме моли да му върна някак жената. А ние не можем да надвием джуджето, нито да грабнем царската дъщеря, защото му е много силен конят, а и джуджето е крилато. Затова сме те повикали –  ако знаеш какво да направиме.
Старият орел казал:
– Това е лесно, царю честити. Щом сте ме повикали, да ви кажа. С друга леснина не можете да вземете жената, ами ви трябва кон като неговия. Такива коне се ожребват в една пещера. Има коне с шест крака, па има и с дванадесет, те се раждат веднаж на десет години, и то – на Гергьовден: тогава пещерата се отваря и те излизат, но им е много сладко месото, та вълци и мечки ги изяждат до един; затова ги няма. Ето след няколко дни иде Гергьовден. Тая година тъкмо скалата ще се отвори.
И като се обърнал към царския зет, рекъл му:
– Ти стани още сега, та докарай овци и кози, па ги пръсни на ранина на Гергьовден пред пещерата. Като се разпукне скалата и почнат да излизат от нея коне, ще се съберат вълци и мечки; видят ли кози и овци, те ще се нахвърлят да ги ядат, а ти избери някой кон с дванадесет крака, па го яхни. Тогава лесно ще си вземеш жената. Такъв кон умира за господаря си; яхнеш ли го, нищо не може да те стигне, па и друг кон не смее да го доближи – толкова е силен.
Като чул това, царският зет отишъл па събрал двеста – триста овци и кози, закарал ги през нощта срещу Гергьовден пред пещерата. Рано на заранта се пукнала пещерата. Отвътре се чул силен цвилеж и почнали да излизат коне – все с по шест крака. Щом чули цвиленето, вълците и мечките се затекли към поляната и нападнали конете. Но като видели кози и овци, нахвърлили се и на тях. Конете излизали, мечките и вълците ги изяждали, но не могли да изядат всички; показал се по едно време и един кон с дванадесет крака. Човекът го яхнал и право пред пещерата на педя човек. Там слязъл и грабнал жена си, та я качил на коня. А шестногият кон, като видял оня с дванадесет нозе, изцвилил страшно и викнал:
– Тичай, господарю, дето и да си, че грабнаха жената!
Педя човек се обадил издън гора:
– Не бой се! Паси си там! Аз ще ги стигна и ще я взема.
Но конят пак процвилил и рекъл:
– Това вече мина. Ти не знаеш какъв е конят, който са яхнали мъжът и жената.
Дошъл педя човек и попитал какъв е оня кон.
– Той ми е по-млад брат – рекъл конят. – С дванадесет крака е. От мене е десет пъти по-бърз и по-силен. Нито мога да го стигна, нито смея да го доближа.
Като чуло това, джуджето веднага се качило на шестногия кон и подгонило избягалите. Но човекът си карал своя кон и не бързал. Като ги настигнало джуджето, дванадесетоногият кон се извърнал отведнаж, избълвал пламък из устата и ноздрите си и рекъл на другия кон:
– Я се връщай по-скоро назад, че ако се върна аз – и тебе, и господаря ти ще убия с предните си нозе!
Като чул това, шестногият кон побягнал назад като вихрушка. А царският зет си откарал невястата в къщи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *